Читать «Хук» онлайн - страница 99

Руфио се изправи и прекоси чертата. Някогашното момче и бъдещият мъж се спогледаха с лека усмивка и се прегърнаха.

Около тях изгубените момчета заръкопляскаха.

Тази вечер имаше голямо тържество в чест на Питър Пан. Изгубените момчета се боядисаха в най-крещящите цветове, облякоха най-хубавите си дрехи, ядоха до пръсване от всичките си любими яденета, а после играха индиански танци пред лагерни огньове, които осветяваха притъмнялото небе. Викаха и скачаха около огньовете, вдигаха ръце и яростно размахваха оръжията си, пееха песни на истински и измислени езици. Питър беше центърът на вниманието. Правеше демонстрации на всички видове скокове и летеше толкова дръзко, че пречупваше крайчетата на клоните. Всяка нова каскада водеше към друга и колкото по-смела беше, толкова по-силни бяха исканията за още една, още по-смела. Питър се смееше, шегуваше се, играеше с всички и с всеки. Отново се връщаха радостта и чудото на неговото детство, разпокъсалите му спомени се сглобяваха в зашеметяващ калейдоскоп.

И само като си помислиш, че някога се бе отказал от това! Само като си помислиш, че нещо е могло да го убеди да се откаже!

Толкова голям бе възторгът му от преоткритото момче, толкова пълно бе щастието от отдалечаването на възрастния, че за известно време се отдаде на мига и за малко позабрави останалата част от живота си и любимите си същества.

Най-сетне утрото наближи, луните на Небивала земя се отправиха на запад, за да си починат, а звездите избледняха в постепенното изсветляване на небето на изток. Чак тогава Питър забеляза, че Менче я няма. Отначало беше с него, веселеше се заедно с останалите, но по едно време изчезна безследно.

Питър полетя нагоре в нивга-дървото, като я викаше по име. Помисли се, ме може би е решила да играе на криеница. Стигна до върха на старото дърво, после надолу, обиколи го от всички страни, но не я намери.

Накрая стигна до покритото с лиани будилниче, което беше нейният дом. Повика я, но нямаше отговор. Долу изгубените момчета продължаваха да танцуват, виковете им се издигаха нагоре към дълбоката тишина в клоните на нивга-дървото. Питър кацна на дървото, наведе се към къщичката на Менче и надникна вътре.

Менче-Звънче седеше с гръб към него, подпряла глава с ръцете си, и раменете й се тресяха. Питър се намръщи объркан. Изведнъж разбра, че тя плаче.

— Менче? Менче, ти ли си? — попита разтревожен.

Нямаше отговор. Стаята бе претъпкана със странни неща. Отворено мъжко портмоне служеше за скрин, макара конци за столче, ключове за закачалки, а няколко дребни монети за украшения. На стената като семеен портрет висеше шофьорска книжка.

Повечето вещи принадлежаха на Питър, разбира се, но малкото момче, в което се беше превърнал, не можа да ги познае.

— Менче? — повтори той, този път по-настоятелно. — Какво има? Да не си се ударила?