Читать «Хук» онлайн - страница 97

Усети, че падането му се забавя, после спира. Отвори очи. Пак се издигаше.

— Да! — прошепна Менче, изведнъж изникнала пред очите му. — Да, Питър Пан!

— Направих го! — каза Питър и продължи да се издига, обзет от чувства, които не би могъл да опише. — Погледни ме! Погледни ме, Менче!

Рязко се извъртя и полетя встрани към стената. После се издигаше и спускаше, нагоре и надолу. Възрастният в него се изпари като призрак при идването на зората, а заспалото дете се събуди. Всички наслоявания от годините, в които се бе мъчил да разбере какво е изгубил, изчезнаха. Като се премяташе във въздуха, той отново прегърна мечтите, които бяха принадлежали на Питър Пан.

— Менче, аз мога да летя! — изкрещя Питър. — Наистина мога да летя!

— Тогава последвай ме и всичко ще бъде наред! — възторжено извика Менче-Звънче. — Обичам те!

И те излетяха от кухината в дънера на нивга-дървото.

Прашецът от крилцата на феите

О, прекрасен бе мигът, в който Питър излетя от нивга-дървото. Вече не страдаше от земните ограничения, възвърнал бе самоличността си, отново бе намерил детството си.

Менче-Звънче го водеше и той се издигаше в мрака, набираше скорост и увереност, възторгът му бе толкова огромен, че имаше чувството, че ще се пръсне. Изскочиха през една цепнатина в гигантския дънер — момче и фея — и се завъртаха насам-натам, стрелкаха се между старите клони като светулки в нощта. Кръжаха между листата, завихряха се като пумпали и шумоляха като книжни въртележки. Мяркаха се дървени къщички. Птици политаха с див крясък.

„О, погледнете! Питър Пан се е върнал!“

Той се издигна над върха на нивга-дървото, нагоре към облаците. Заливаше се в радостен смях. Беше преобразен, превърнал се бе в същността на духа, който живее във всички нас, в тази искра на детството, която толкова често изгубваме, когато пораснем. Тя запламтя в него като буен огън и той вече не можеше да се сдържа. Отметна глава назад, протегна шия и изкукурига.

— Да, Питър, да! — чу да крещи Менче. — О, добре дошъл у дома, Питър Пан!

Полетяха заедно към облаците, подражаваха си във всяко безразсъдство, носеха се като лебеди и се гмуркаха с главата надолу, издигаха се, спускаха се, надбягваха се със сенките и слънчевите лъчи, играеха на гоненица и криеница. Когато се измориха, когато попремина първоначалният възторг, че отново летят заедно, те се излегнаха върху един облак, носен от вятъра.

Чак тогава Питър се погледна и се изуми. Вече не беше дебелият стар Питър Банинг. Беше по-младо и по-леко негово подобие. По някакъв начин бяха изчезнали килограми, бяха се появили мускули. Изглеждаше с години по-млад, по-строен и по-здрав. Отметна глава назад и се разсмя на това невероятно чудо.

— О, колко съм хитър! — възкликна той, дързостта на момченцето бе победила задръжките на възрастния.

После пак скочи на крака и се гмурна през облаците към зеленината на нивга-дървото. Спускаше се все по-бързо надолу, а в очите му светеше палаво пламъче. Менче го настигна дръзка и нетърпелива като него. Тя видя пламъчето и инстинктивно почувства какво ще последва.