Читать «Хук» онлайн - страница 100

Плачът спря.

— Не. Просто в окото ми попадна прашец от крилцата на феите. Това е всичко.

— Аз ще го извадя — предложи той и извади камата си.

Менче поклати глава все още с гръб към него.

— Тъжна ли си, Менче? — попита я той.

— Не. Върви си, моля те.

Питър се оживи.

— Искаш ли светулка? Или коланче от роса? Сетих се! Ти си болна! Трябва ти термометър. Един термометър ще те излекува.

— Не, нищо ми няма.

Питър не я слушаше.

— Точно така Нибз излекува Уенди, когато Свирчо я застреля — за това не заслужаваш благодарности. Нибз й сложи термометъра в устата и тя оздравя. Не помниш ли?

Менче спря да плаче и кимна.

— А ти помниш ли, когато говори с гласа на Хук и спаси онази голяма грозна Тигрова лилия, и после сключи мир с индианците?

— О, разбира се, че помня — изпъчи се Питър. — „Ахой, дръвници! — каза той, като чудесно имитираше гласа на Хук. — Пуснете я! Да, развържете я и я пуснете! Веднага, чувате ли, иначе ще забия куката си във вас!“ — Той весело се засмя. — Страшни приключения имахме, нали, Менче?

Менче вдигна разрошената си коса. Без да се обръща, го попита колебливо:

— Питър, помниш ли последното си приключение? Онова… да спасиш децата си?

Питър объркано примигна, после каза:

— Нима Питър Пан има деца?

Менче притихна.

— Я ми отговори: защо си в Небивала земя?

Той пак се разсмя.

— Това е лесен въпрос. За да бъда изгубено момче и никога да не порасна. За да се бия с пирати и да гася звезди. Задай ми друг въпрос. Хайде, тази игра ми харесва.

— О, Питър — прошепна тя.

Стана и се изправи пред него.

Светлинката й запламтя толкова ярко, че Питър бе принуден да се отдръпне от вратата на будилника-къщичка и да заслони очи. Сянката му внезапно побягна, стресната от това, което бе видяла. Къщичката на Менче започна да се разпада. Питър ахна и широко отвори очи. Светлинката ставаше по-голяма, по-сияйна — сякаш, от небето бе паднало парченце от слънцето.

Изведнъж отново се превърна в Менче, но вече не мъничка, а голяма колкото него, останките от дома й едва се крепяха на главата и раменете й.

Усмивката й беше прекрасна.

— Това е единственото желание, което съм си пожелавала — каза тя.

Питър се взираше в нея. Беше толкова… голяма. Беше с дълга дантелена рокля, която се вееше на вятъра. Очите й блестяха, а в косите й сякаш грееха мънички звездички. Стоеше си там, без да помръдва, но му причиняваше нещо, което той не разбираше.

Опита се да заговори, но тя бързо сложи пръст на устните му, за да го спре.

После пристъпи още по-близо, прегърна го и долепи лице до неговото.

Питър, в този момент само едно момче, я гледаше озадачен.

— Какво правиш?

Менче долепи нос до неговия.

— Ще ти дам целувка.

Питър се ухили и подаде шепа, за да я вземе. Защото в неговото детство целувките бяха копчета и напръстници и той очакваше точно това.

Но Менче затвори шепата му с ръка, притисна се до него, сложи устни върху неговите и му даде истинска целувка.

После пак отстъпи назад.

— О, Питър. Не бих те чувствала по този начин, ако не ме обичаше и ти. Обичаш ме, нали? Разбираш ли, това е твърде голямо чувство, за да си го чувствам сама. То е най-голямото чувство, което някога съм изпитвала. А сега за пръв път съм достатъчно голяма, за да го изразя.