Читать «Хук» онлайн - страница 101

Тя пак се приближи и го целуна. Питър стоеше неподвижен. Целувката му харесваше, макар и да не знаеше защо. Искаше да сподели най-голямото й чувство, защото то беше и негово по някакъв начин. Но когато устните й го докоснаха, той видя цветето в косите й.

То му напомни за някой друг.

То му напомни за…

— Маги — прошепна той и се дръпна. — Джек. Мойра.

У него започнаха да се разместват време и пространство, спомени и мечти и момчето и мъжът съгласуваха позициите си — момчето върна нещо от това, което бе отнело, мъжът прие каквото му предложиха, без да чувства потребност да пита за повече.

— Моля те! — прошепна Менче и се опита отново да го привлече към себе си. — Моля те, Питър. Не разваляй всичко.

Но беше твърде късно. Магията бе изчезнала. Това се виждаше в очите на Питър, по лицето му, в бръчиците в ъгълчетата на устните му.

— Менче — заговори той, сложил ръце на раменете й, за да не загубят допир, — ти си и винаги си била част от моя живот. Това никога няма да се промени. Но децата ми, Джек и Маги, са част от мене. Семейството ми, Менче! Не мога да го забравя.

Той погледна през клоните към светлините на пиратското пристанище и „Веселият Роджър“.

— Децата ми са на онзи кораб. Трябва да ги спася.

Обърна се отново към нея. В очите й сега определено имаше сълзи и никакви оправдания с прашец от крилцата на феите не можеха да ги скрият. Тя бавно кимна. За миг погледът й се задържа върху него. И двамата не помръдваха, сякаш бяха замръзнали.

После Менче трепна.

— Какво чакаш? Тръгвай… спаси ги, Питър.

Питър се опита да каже нещо, но ръката й се стрелна и хвърли прашец от крилцата на феите в лицето му. Той кихна и отстъпи назад.

— Тръгвай! — извика тя. — Лети, Питър Пан! Лети!

И той полетя, бърз като светлината, издигна се срещу пукващата се зора като птица, споменът за целувката на Менче вече избледняваше. Сега Джек и Маги изпълваха мислите му. Трите дни изтичаха. Хук сигурно го чакаше.

Не се обърна назад. Ако се беше обърнал, щеше да види как Менче, почти скрита в пълзящите сенки на нивга-дървото, отново се смалява.

Това не е добър тон!

Внушителен в капитанската си куртка от аленозлатист брокат, с блестяща на утринната светлина излъскана кука, Джеймс Хук стоеше на квартердека на „Веселият Роджър“ и си мислеше какъв голям късмет има.

Ъгловатото му лице бе сгърчено в усмивка, докато оглеждаше морето от пиратски лица, вдигнати към него от горната палуба. Предани, лоялни псета! Смий стоеше от едната му страна със сияещо очилато лице. От другата му страна беше Джек — миниатюрно копие на новия си ментор, облечен също като Хук от тривърхата шапка до ботушите. Това беше третият ден от срока, даден от капитана на Питър Пан — надяваше се, че ще се яви в нов, подобрен вид, но всякакъв вид щеше да свърши работа. Хук доволно засука мустаците си. Последният ден. Денят, в който тази прекрасна, чудесна война най-сетне щеше да започне, денят, в който Питър Пан щеше да си получи заслуженото.