Читать «Хук» онлайн - страница 70

От челото му капеше пот и се стичаше по лицето му. Той облиза устни. Температурата се покачваше, докато излизаше от пролетта, минаваше край лагуната и навлизаше в лятото.

Би дал всичко за една студена бира!

— Трябва да тренираш! В дъжда! Трябва да тичаш! На слънцето! В снега! При десет градуса под нулата!

— Влез във форма! Отслабни! Трябва да спечелиш!

— Нагоре! Надолу! По-бързо!

Групичката негови поддръжници крещяха лозунги от всички страни, бутаха го отзад, дърпаха го отпред, водеха го от сезон в сезон, от болка към болка. Останалите изгубени момчета начело с Руфио стояха по няколко около нивга-дървото и го наблюдаваха. Най-вече се смееха — истерично се търкаляха по земята и подхвърляха много нелюбезни (верни обаче) забележки по адрес на тялото му всеки път, когато минеше покрай тях.

— Хей, хитрецо, да не гониш автобуса? — викаше Руфио и отвсякъде избухваше кикот.

— В тази торба трябва да сте поне двама! — изреваваше друг.

Питър продължаваше и се опитваше да не им обръща внимание, доколкото е възможно. Знаеше, че е смешен, и продължаваше само защото не знаеше какво друго да направи. Ако съществуваше и най-малък шанс Менче да е права, че това е начинът да освободи Джек и Маги от капитан Хук…

Той за миг затвори очи, за да прогони чувството, после се запрепъва към есента и хлъзгавия килим от листа, където винаги падаше поне веднъж, после към зимата с нейните любопитни пингвини и после пак пролетта, пак и пак, и пак.

Когато най-сетне му позволиха да спре да тича, беше някъде по средата между пролетта, лятото и пълното изтощение. Менче не разрешаваше почивка и бодро го поведе към самоделните спортни съоръжения, които изгубените момчета бяха построили. Старите дрехи на Питър бяха вече дрипи — и официалната му риза, и останките от смокинга. Жилетката съвсем я нямаше. Обувките му бяха ожулени и прашни.

Менче посочи първия уред — дъска, завързана с въже, на която в една кошница седяха изгубени момчета. Отначало започна с Дребосъка и Ключалко като най-леки, после ги заместиха по-тежки. Когато килограмите не стигаха, добавяха камъни. Питър успяваше да дръпне дъската надолу просто поради наднорменото си тегло, а не поради силата на мускулите си. След десетина опита го освободиха.

Преместиха го на упражнение за краката — въже, завързано за една дъска и за глезените му, бе опънато над лицето му до кичур отровен бръшлян, по думите на изгубените момчета. Ако свалеше краката си, щеше да се случи очевидното. Питър ръмжеше и се напрягаше, мускулите на стомаха му се превърнаха във вода, а лицето му потъна в пот. Накрая отровният бръшлян щеше да падне на лицето му, ако Бъчонко не бе хванал въжето миг преди той да рухне.

Питър се претърколи задъхан. Унило погледна нагоре към свитата си.

— Знам, че съвсем не съм във форма. Знам, че съм стар и дебел. Знам, че наближавам четиридесетте. Приемам всичко това. Приемам, че съм смъртен. Но как цялата тази работа ще ми помогне да си върна децата?