Читать «Хук» онлайн - страница 68

Тя изскочи иззад чина, нахвърли се върху Хук и задърпа куртката му.

— Маги, престани! — извика Джек ужасен. — Пусни го! Пак ще те затвори! Какво правиш?

— Смий! — изкрещя Хук, като неуспешно се опитваше да отблъсне Маги. — Махни тази малка… — Не намери точната дума. — Изведи я навън за междучасие, Смий. Дай й въжета или рибарски куки да си играе. Къш, къш.

Смий издърпа ритащата и пищяща Маги.

— Не трябва да натъжаваш капитана — посъветва я той.

— На него много му хареса училищната пиеса! — продължаваше да крещи Маги и удряше с юмруци Смий, който я теглеше към вратата на каютата. — Аз бях страхотна! Не го слушай, Джек! Той мрази мама и татко! Иска да ни накара и нас да ги мразим! Иска да ни накара да ги забравим! Винаги трябва да помниш, Джек, защото Небивала земя те кара да забравяш! Недей да забравяш! Недей…

После вратата се хлопна и настъпи пълна тишина.

Хук и Джек се гледаха безмълвно. Хук се усмихна. Време беше да подсили чара си сега, когато момичето вече го нямаше. Такова вредно влияние, пък и тя нямаше да бъде толкова полезна, колкото момчето. В очите на момчето Хук виждаше познат поглед.

Наведе се към него.

— Е, Джек?

Джек се размърда на мястото си.

— Откъде знаеш за мача? — промърмори той.

Хук тайнствено се усмихна.

— Имам много хубав далекоглед.

Застана до Джек, така че сега и двамата бяха обърнати с лице към черната дъска и към надписа „ЗАЩО РОДИТЕЛИТЕ МРАЗЯТ ДЕЦАТА СИ?“.

— Той от години пропуска всеки важен миг в живота ти, нали, Джек? — тихо и ласкаво каза Хук. — Има извинение за всичко, но фактът си остава — вечно го няма. Сестра ти е твърде малка, за да разбере истината, но ти си голям. Ако действително те обичаше, нямаше ли да бъде до теб, когато това е от значение?

В стаята бе толкова тихо, че Хук чуваше дишането на момчето. Беше навело глава, лицето му на елф не се виждаше под дългата кестенява коса.

Хук сложи ръка на рамото му.

— Казват ни, че ни обичат, Джек, но доказват ли ни го на дело? Показват ли ни, че ни обичат? С нас ли са, когато имаме нужда от тях? — Той замълча и въздъхна. — Като помислиш, всичко ти става съвсем ясно.

Видя едва забележимо кимване.

— Джек, Джек. — Хук веднага се възползва от напредъка. — Мисля, че между нас има много общи неща. — Момчето изненадано вдигна глава. — Чакай малко, не съди прибързано. Изслушай ме. Изглежда, имаш кураж. Кажи ми… вярно ли е това, което виждам в очите ти?

Той накара Джек да стане и го заведе при един голям, обкован с желязо сандък в другия край на стаята. Заразглежда момчето, после отстъпи назад, наклони глава на една страна и попита:

— Искало ли ти се е някога да станеш пират, приятел?

Очите на Джек бяха широко отворени, но вече не само от учудване. В тях се четеше копнеж, потребност да бъде приеман, да бъде свой.

— Не — прошепна. — Само бейзболист.

— А, бейзбол! — пошушна Хук.

Театрално се приведе и отвори капака на сандъка. Вътре имаше хиляди бейзболни картички.

Джек ахна.

— Никога не съм виждал толкова много картички! — прошепна той.

Хук се приближи до него.