Читать «Хук» онлайн - страница 69

— Защо не си вземеш няколко? Изчака момчето да напълни и двете си шепи. — Виждаш ли, Джек, в моя отбор можеш да бъдеш какъвто си искаш. Всичко зависи от тебе.

Прегърна го с една ръка и го притисна силно, по пиратски.

Мислѝ си щастливи мисли

Същата тази сутрин Питър Банинг отново се запознаваше с тялото си. Преживяването не беше приятно. На твърде много места плътта беше увиснала, омекнала, тресяща се, или пък изскачаше съвсем не където и както трябва. Много негови части просто не функционираха. От безброй месеци си бе повтарял, че трябва да влезе във форма, че ще започне да спортува. А сега най-сетне бе настъпил мигът на истината.

Всичко беше работа на Менче.

— Ако искаш да спасиш децата си — бе заявила тя, когато при изгрев-слънце го издърпа от клона пред очите на Джобчо, Ключалко, Дребосъка, Сънливко, Асото, Не Питай и Бъчонко, — трябва да си готов за Хук. Не можеш да се изправиш срещу него в този вид. Трябва да върнем стария Пан.

Старият Пан. Като че ли изобщо имаше такова нещо. Като че ли той беше това нещо. Но тя продължаваше да настоява и групичката изгубени момчета, на които им се искаше да вярват, че е възможно, й пригласяха — всички те го гледаха така, както биха разглеждали някое странно животно в зоологическата градина.

Така че той започна тренировките — дебелият стар Питър Банинг, адвокат и някогашен делови човек, отклонил се от действителния свят и попаднал в това царство на въображението, поел на експедиция от вида „ах, как ми се иска“, в която щеше да открие извора на собствената си младост — според твърдото убеждение на една фея и на банда момченца.

Вече беше към обяд и той тренираше от три часа. „Господ да има милост над мене!“

Още веднъж затича по пътеката към пролетта, доволен, че зимата е минала, с нетърпение очакващ лятото. Дишаше на пресекулки, краката му пареха, мускулите го боляха, цялото му тяло пуфтеше и се тресеше и изобщо отказваше да реагира по положителен начин на мъчението, на което го подлагаше. Свитата му от изгубени момчета кръжеше около него. Те скачаха насам-натам, насърчаваха го, пееха, танцуваха и възторжено викаха, като изминаваха тройно по-голямо разстояние и притежаваха поне два пъти повече енергия от него.

„О, да можех да съм пак на дванадесет години — само за тази сутрин!“

Той се носеше като слон сред дивите цветя. Мирисът им бе остър и сладък в утринния въздух. Надолу по склона, под клоните на нивга-дървото, към лагуната, пролетта царуваше с цялото си великолепие. Беше обиколил сто пъти нивга-дървото — от всяка страна по един сезон. Истински сезони, не измислени. Лято, есен, зима, пролет. Първо не можеше да повярва — годишните времена на цялата година, струпани около едно-единствено дърво, независимо колко голямо е то. Беше невъзможно от екологическа гледна точка и немислимо от гледна точка на разума. И въпреки всичко те бяха налице. След като десетина пъти обиколи дървото и премина през всеки сезон, нямаше как да не повярва — десет пъти потъна в зимните снегове, препъна се в пролетните цветя, скача по летните треви и спринтира (е, почти) сред есенните цветове. Но накрая повярва, че това наистина се случва — в края на краищата не беше по-откачено от другите неща, с които се бе сблъскал, и сега едва ли беше моментът да бъде придирчив.