Читать «Тетрадката» онлайн - страница 70

Когато те виждам, скъпа, рано сутринта, още преди да си си взела душ, или в студиото ти, покрита с боя, със сплетени коси и уморени очи, аз знам, че ти си най-красивата жена на света.

Там имаше още много писма, кореспонденцията на нашия живот и любов, и аз прочетох още десетки други, някои болезнени, други затрогващи. В три часа вече бях изтощен, но бях достигнал дъното на купчината. Беше останало само едно писмо, последното, което й бях написал, и нямаше как да не прочета и него.

Отворих плика и извадих двете страници. Сложих втората настрани, вдигнах първата към светлината и започнах да чета:

Скъпа моя Ели,

Верандата е притихнала, с изключение на звуците, които идват от сенките, и аз не мога да намеря верните думи. Чувствам се странно, защото като се замисля за теб и за нашия живот, има толкова много неща, които си спомням. Цял един живот от спомени. Но как да облечеш това с думи? Не знам дали ще ми се удаде. Аз не съм поет, а може би само стихотворение може да изрази онова, което изпитвам към теб.

Умът ми се рее и аз си спомням как си мислех за нас тази сутрин, докато правех кафето. Кейт беше там, а също и Джейн, и те се умълчаха, когато влязох в кухнята. Видях, че са плакали и без да кажа дума, седнах до тях на масата и хванах ръцете им. И знаеш ли какво видях, когато ги погледнах? Аз видях теб в едно отдавна отминало време, в деня на нашето сбогуване. Тогава ти беше красива, нежна и наранена от болката, която ни терзае, когато губим нещо много скъпо. Не знам точно защо, но реших, че трябва да им разкажа една история.

Повиках Джеф и Дейвид в кухнята, защото те също бяха там, и когато децата бяха готови, им разказах за нас и как се върна при мен преди много, много години. Разказах им за нашата разходка и за вечерята с раци в кухнята. Те слушаха и се усмихваха, когато стигнах до излета с кануто и вечерта край камината, докато навън бушуваше страшна буря. Разказах им също как майка ти ни предупреди на другия ден за Лон и дори за това какво се случи по-късно същия ден, след като замина за града.

Никога не мога да забравя тази част от историята след всичкото това време, макар да съм я чувал само веднъж от теб, и винаги съм се възхищавал на силата, която си проявила в онзи ден. Все още не мога да си представя какво е ставало в ума ти, когато си влязла във вестибюла и си видяла Лон, или как си се чувствала, когато си разговаряла с него. Ти ми каза, че двамата сте излезли от хотела и сте седнали на една скамейка до старата методистка църква, и че той те е държал за ръката, дори когато си му обяснявала, че не можеш да тръгнеш с него.

Знам, че тогава ти с било тежко. А също вероятно и на Лон, който със сигурност те е обичал, за което е доказателство реакцията му. Той не е можел да си представи, че те губи, а и как ли би могъл? Дори докато си му казвала, че винаги си ме обичала, и че няма да бъде честно към него, той не е пуснал ръката ти. Знам, че е бил наранен и огорчен и почти цял час се е опитвал да те разубеди, но в момента, в който си му казала „Прости ми, но аз не мога да се върна при теб“, той е разбрал, че решението ти е било окончателно. Ти ми каза, че той просто е кимнал и сетне двамата дълго сте седели там, без да отроните дума. Винаги съм се питал какво ли си е мислел тогава, макар да съм почти сигурен, че се е чувствал по същия начин, както се чувствах и аз няколко часа по-рано. И когато най-накрая те е изпратил до колата, той ти е казал, че съм късметлия. Държал се е като джентълмен и тогава още разбрах защо изборът ти е бил толкова труден.