Читать «Тетрадката» онлайн - страница 68
Никълъс Спаркс
Шест дни по-късно тя отиде на лекар и започнаха серия от изследвания. Не ги разбрах тогава, не ги разбирам и днес, може би просто защото се страхувам. Тя прекара почти пял час при д-р Барнуел и на другия ден отиде пак. Този ден бе най-дългият в живота ми. Разглеждах списания, без да разбирам какво чета, и решавах кръстословици, чийто смисъл ми убягваше. Най-накрая той ни повика и двамата в кабинета си и ни покани да седнем. Тя ме държеше уверено за ръката, но аз помня добре, че моите ръце трепереха.
— Съжалявам, че трябва да ви съобщя това — поде д-р Барнуел, — но съдейки по всичко, вие страдате от ранна фаза на Алцхаймер…
Изведнъж умът ми потъна в мъгла и можех да мисля единствено за лампата, която светеше от тавана. Думите отекнаха в главата ми:
Светът като че ли се завъртя в кръг и почувствах ръката й да стисва моята по-силно.
— О, Ной… Ной… — прошепна тя почти на себе си.
И когато сълзите се търкулнаха по лицето й, страшната дума отново изкънтя в ума ми: …
Безпощадна болест, пуста и неумолима като пустинята. Крадец на сърца, на души и на спомени. Не знаех какво да й кажа, докато хлипаше на гърдите ми, и затова просто я държах в прегръдките си, полюшвайки я леко.
Докторът мълчеше. Добър и състрадателен човек, на него също не му беше лесно. Той беше по-млад от най-малкото от децата ми и в негово присъствие се чувствах още по-стар. Умът ми беше объркан, над любовта ми беше надвиснала мрачна сянка и в главата ми се въртяха само два стиха:
Никой удавник не знае коя капка вода
ще спре последният му дъх…
Думи на мъдър поет, но въпреки това те не ми донесоха никаква утеха. Нямах представа какво означаваха или защо се бях сетил за тях.
Ние продължихме да се люлеем напред-назад и сетне Ели, моят блян, моята нетленна красота, ме помоли да я извиня. Аз знаех, че няма какво да й прощавам и й прошепнах в ухото: „Всичко ще бъде наред.“ Но душата ми беше изпълнена с мрак. С нищо не можех да й помогна. Отвътре се чувствах кух, празен като захвърлен непотребен кюнец.
Спомням си само отделни моменти от разясненията на д-р Барнуел:
— Това е дегенеративно заболяване на мозъка, засягащо паметта и разсъдъка… няма лечение или терапия за него… Не е възможно да се предвиди колко бързо ще се развие… то протича различно при всеки отделен човек… Бих искал да знам нещо повече… През някои дни ще се чувствате по-добре, отколкото през други… С течение на времето състоянието ви ще се влошава… Съжалявам, че трябваше да ви съобщя това…
Съжалявам… Съжалявам… Съжалявам…
Всеки съжаляваше. Децата ни бяха съкрушени, приятелите ни се уплашиха за себе си. Не помня как съм излязъл от кабинета на доктора и как съм карал до вкъщи. Нямам спомени от този ден и в това отношение между мен и жена ми няма разлика.
Следващите четири години се опитахме да устроим живота си по най-добрия начин, ако това изобщо бе възможно. Ели, както можеше да се очаква, организира всичко. Напуснахме дома си и се преместихме тук. Тя пренаписа завещанието си и го запечата. Остави специални указания за погребението си, които държа в най-долното чекмедже на бюрото си. Никога не съм ги чел. А когато приключи с делата си, започна да пише. Писма до приятели и деца. Писма до братя, сестри и братовчеди. Писма до племенници, племеннички и съседи. И едно писмо до мен.
