Читать «Тетрадката» онлайн - страница 69

Понякога, когато съм в настроение, го препрочитам и тогава тя изплува в паметта ми — виждам я как седи до бумтящата камина в студените зимни вечери, с чаша вино до себе си, и чете писмата, които съм й писал през годините. Тя дълго пазеше тези писма, а сега ги пазя аз, защото ме накара да обещая, че ще го сторя. Каза, че сам ще разбера какво да правя с тях. И се оказа права. Сега препрочитам малки откъси и пасажи от тях, точно както правеше тя. Тези писма, написани от собствената ми ръка, ме заинтригуваха, защото ми помогнаха да разбера, че човек може да изпитва страст и нежност, на каквато и да е възраст. Гледам Ели сега и ми се струва, че никога не съм я обичал повече, но когато започна да чета писмата, осъзнавам, че винаги е било така.

За последен път ги четох преди три дни, оставайки буден до късно през нощта. Беше почти два след полунощ, когато се приближих до бюрото и намерих дебелия пакет със стари пожълтели пликове. Развързах панделката, която беше почти на половин век и намерих писмата, които майка й беше крила толкова отдавна и онези, които й бях пращал след това. Писма от цял един живот; писма, в които бях изповядвал любовта си; писма от моето сърце. Разглеждах ги с усмивка на лицето, прехвърлях ги в ръцете си и накрая отворих писмото от първата ни годишнина.

Прочетох откъс от него:

Когато те виждам сега — как се движиш бавно с новия живот, който расте в теб — бих искал да знаеш колко много означаваш за мен и колко необикновена бе изминалата година. Никой мъж не е по-благословен от мен и те обичам с цялото си сърце.

Оставих го настрани, разрових отново купчината и намерих друго, написано в една студена вечер преди трийсет и девет години.

Седейки то теб, докато най-малката ни дъщеря пееше нестройно на коледното празненство в училище, аз те погледнах и видях колко си горда и разбрах, че никой мъж не би могъл да бъде по-щастлив от мен.

А когато умря синът ни, онзи, който приличаше на майка си… Това беше най-тежкото време в живота ни и думите, които написах тогава, все още отекват в паметта ми:

Във време на скръб и на печал, аз ще те държа в прегръдките си и ще те люлея, ще взема мъката ти и ще я направя моя. Когато плачеш, и аз ще плача; и когато те боли, ще ме боли и мен. И заедно ще се опитаме да спрем потоците сълзи и отчаяние и ще продължим по осеяните с дупки пътища на живота.

Спрях за миг, спомняйки си за моя син. Тогава той беше само на четири години. Аз живях двайсет пъти по-дълго от него, но ако можех, бих заменил целия си живот за неговия. Ужасно е да надживееш детето си, трагедия, която не пожелавам на никого.

Опитах се да спра сълзите си, продължих да прехвърлям пликовете, за да отвлека мислите си и накрая намерих писмото, което написах в деня, когато се навършиха двайсет години от сватбата ни.