Читать «Тетрадката» онлайн - страница 43

— За какво мислиш?

Ели едва не подскочи — толкова неочакван беше въпросът на Ной, който я върна към действителността. Тя осъзна, че не бе казала нищо, откакто потеглиха и мислено благодари на Ной, че я беше оставил насаме със себе си. Той винаги умееше да бъде дискретен.

— За хубави неща — отвърна тя тихо, но по погледа му разбра, че е отгатнал мислите й. Този факт я зарадва и се надяваше и той да мисли за нея също.

Тогава Ели усети нещо да трепва в душата й, както преди толкова много години. Близостта на Ной и движенията на силното му тяло бяха странно вълнуващи. И когато очите им се срещнаха за миг, тя почувства някаква топлина в гърдите и шията си и побърза да се извърне, преди той да види поруменелите й страни.

— Далече ли е още? — попита Ели.

— На около половин миля. Не повече.

Двамата се умълчаха.

— Тук е красиво — каза накрая тя. — Толкова чисто. Толкова тихо. Почти имам чувството, че се връщаме в миналото.

— И в известен смисъл е така. Реката идва от гората. Оттук до изворите й няма никакви ферми и водата е чиста като кристал. Може би толкова чиста, колкото е била преди стотици години.

Тя се наведе към него.

— Кажи ми, Ной, какво си спомняш най-ярко от лятото, което прекарахме заедно?

— Всичко.

— А нещо по-особено.

— Не — отвърна той.

— Не си спомняш нищо особено?

След кратка пауза Ной заговори тихо и сериозно:

— Не, не е това. Не е това, което си мислиш. Аз бях сериозен, когато казах всичко. Спомням си всеки миг, който прекарахме заедно, и всеки от тях беше прекрасен. Не мога да избера някакъв момент, който да означава повече за мен от останалите. Цялото лято беше съвършено, такова лято, каквото всеки трябва да преживее. Как би могъл един момент да е по-важен от другите?

Поетите често описват любовта като емоция, която не можем да контролираме, нещо, което остава непонятно за логиката и здравия разум. И точно такава беше тя за мен. Аз не смятах да се влюбя в теб и съм сигурен, че и ти не си имала намерение да се влюбиш в мен. Но скоро след като се срещнахме, стана ясно, че нито един от нас не може да контролира хода на нещата. Ние се влюбихме въпреки нашите различия и когато това се случи, се роди нещо ново и прекрасно. За мен любов като тази идва само веднъж в живота и всяка минута, която прекарахме заедно, е отпечатана незаличимо в паметта ми. Аз никога няма да забравя дори и един миг от нея.

Ели се взираше в него. Никой, през целия й живот, не й беше казвал нищо подобно. Никога. Тя не знаеше какво да отговори и седеше мълчаливо с пламнало лице.

— Прощавай, ако съм те смутил. Ели. Не исках. Но аз запомних това лято и вероятно винаги ще го помня. Знам, че нещата между нас не могат да бъдат вече същите, но това не променя онова, което чувствам към теб.

— Не си ме смутил, Ной… — отвърна Ели тихо. Просто никой никога не ми е говорил такива неща… Онова, което каза, беше красиво. Човек трябва да е поет, за да може да се изразява по този начин и ти си единственият поет, когото съм срещала.