Читать «Тетрадката» онлайн - страница 42

— Защо?

— Заради бурята. Ще бъдем на открито и може да се измокрим. И освен това ще има светкавици.

— Но още не е заваляло. Колко далече е мястото?

— На около миля, нагоре по реката.

Тя се поколеба за секунда, оглеждайки небето. Когато заговори, гласът й прозвуча решително:

— Тогава отиваме. Не ме е грижа дали ще вали!

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Ной погледна отново към облаците, които видимо се приближаваха.

— Тогава по-добре да тръгваме веднага — каза той. — Да ти взема ли чантата?

Тя кимна и му я подаде. Ной я внесе вътре и я сложи на един стол във всекидневната. Сетне взе един хляб, пъхна го в друга чанта и излезе от къщата.

Двамата тръгнаха към кануто. Ели вървеше до него, малко по-близо отколкото вчера.

— Къде точно е това място?

— Ще видиш.

— Няма ли поне да ми загатнеш?

— Е добре — каза той. — Помниш ли, когато изтеглихме кануто на брега и посрещнахме изгрева на слънцето?

— Мислех си за това тази сутрин. Спомням си, че едва не се разплаках.

— В сравнение с това, което ще видиш днес, онази сутрин ще ти се стори обикновена.

— Значи ще бъде нещо прекрасно.

Ной направи няколко крачки, преди да отговори.

— Също толкова прекрасно, колкото теб — каза той накрая и като че ли искаше да добави още нещо, но не го направи. Ели се усмихна леко и погледна настрани, чувствайки върху лицето си вятъра, който се беше усилил.

Скоро стигнаха пристана. Ной хвърли чантата в кануто, провери дали всичко е готово и го спусна във водата.

— Аз мога ли да помогна с нещо?

— Не, просто влез вътре.

След като тя седна, той бутна лодката във водата, задържайки я близо до пристана. Сетне скочи ловко вътре, балансирайки, така че да не се преобърне. Ели беше впечатлена от сръчността му, знаейки, че онова, което беше направил с такава лекота, беше по-трудно, отколкото изглеждаше.

Тя седна на предното място с лице към Ной. Започвайки да гребе, той й спомена, че обърната назад ще пропусне гледките, които щяха да се откриват, но тя поклати глава и му каза, че така й е добре.

И наистина беше така.

Ако обърнеше глава, тя можеше да види всичко, което искаше да види, но най-много от всичко искаше да вижда Ной. На него бе дошла да се любува тя, а не на реката. Горните копчета на ризата му бяха разкопчани и мускулите на гърдите му се свиваха при всеки удар на греблото. Ръкавите му бяха навити, откривайки силните му и красиво изваяни ръце.

„Изяществото на природата“, мислеше си Ели. Имаше нещо почти артистично в движенията му, когато гребеше. Нещо естествено, сякаш водата беше негова стихия и връзката му с нея идваше от неговите безименни предци от минатото. Докато го наблюдаваше, тя се опита да си представи някогашните изследователи, които първи бяха открили тези земи.

Не се сещаше за друг мъж, който дори и бегло да прилича на него. Той беше сложен и в много отношения дори противоречив, и въпреки това близък и понятен — странна, вълнуваща комбинация. На пръв поглед беше обикновено момче от малък град, което наскоро се беше върнало от войната, и вероятно самият той гледаше на себе си по този начин. И въпреки това в него имаше нещо много по-дълбоко. Може би различен го правеше любовта към поезията или ценностите, с които го беше възпитал баща му. Но каквато и да беше причината, той като че ли се наслаждаваше по-пълно на живота и именно това я беше привлякло някога към него.