Читать «Тетрадката» онлайн - страница 31

Небето притъмня още повече и луната се издигна високо с напредването на вечерта. И без да го осъзнават, малко по малко те започнаха да изграждат отново онази предишна близост, онази невидима връзка, която някога бе имало помежду им.

* * *

С края на вечерята много от темите бяха изчерпани и те постепенно се умълчаха. Ной погледна часовника и видя, че става късно. Звездите сияеха ярко и щурците бяха станали по-тихи. Разговорът с Ели му беше доставил удоволствие, но се безпокоеше дали не е говорил прекалено много. Питаше се също какво си мисли тя сега за живота му, надявайки се, че не я е разочаровал.

Стана и напълни отново чайника. Двамата струпаха заедно съдовете в мивката, разчистиха масата и той наля две чаши с гореща вода, добавяйки пакетчета с чай във всяка от тях.

— Какво ще кажеш да излезем пак на верандата? — попита той, подавайки й чашата. Тя се съгласи и тръгна първа. Той грабна едно одеяло, в случай че й станеше студено и скоро те бяха отново на предишните си места, столовете се полюшваха, а краката на Ели бяха завити с одеялото. Ной я наблюдаваше с крайчеца на окото. „Господи, колко е красива“, мислеше си той, чувствайки някаква странна болка в гърдите си.

Защото по време на тази вечеря се беше случило нещо.

Той просто се беше влюбил отново. Знаеше това сега, докато седяха един до друг на верандата. Беше се влюбил в една нова Ели, а не просто в спомена си за нея.

Но от друга страна Ной никога не бе преставал да я обича и знаеше, че това е неговата съдба.

— Чудесна вечер — каза той тихо.

— Да, така е — отвърна тя. — Просто вълшебна.

Ной погледна към звездите и тяхното блещукане му напомни, че скоро тя ще си тръгне. В душата му се възцари страшна пустота. Той не искаше тази нощ да свършва никога. Как можеше да я спре? Какво трябваше да й каже, за да я накара да остане?

Нямаше представа. И затова взе решение да не казва нищо, приемайки поражението си.

Двата стола се полюшваха леко. Над реката отново се мярнаха прилепи. Нощните пеперуди целуваха светлината на верандата. Някъде в този момент имаше хора, които се любеха.

— Разкажи ми нещо — каза тя накрая и гласът и бе станал някак чувствен или може би просто въображението му си правеше шеги.

— Какво?

— Не знам. Почети ми стихове, както някога под дъба.

И Ной започна да й декламира отделни откъси, възхваляващи нощта. Уитман и Томас, защото обичаше тяхната образност. Тенисън и Браунинг, защото техните теми му бяха толкова близки.

Ели облегна глава назад и затвори очи, чувствайки как в тялото й се разлива приятна топлина. Причина за това бяха не само стиховете, но и гласът, който ги произнасяше. Едното не можеше да бъде откъснато от другото и само двете неща заедно можеха да имат такова въздействие върху нея. Тя не искаше да ги дели, защото така щеше да разруши цялата магия. Поезията, мислеше си Ели, не се пише, за да бъде анализирана. Нейното предназначение е да вдъхновява, без да бъде обяснявана, да докосва душата, без да бъде разбирана.

Заради него след раздялата им тя бе ходила на няколко литературни четения в колежа. Слуша различни хора и различни стихотворения, но скоро се отказа, защото никой не я вдъхновяваше достатъчно или не беше достатъчно вдъхновен, каквито трябваше да бъдат истинските ценители на поезията.