Читать «Тетрадката» онлайн - страница 33

Тя отпи от чая си, затвори очи и прокара ръка през косите си.

— Уморена ли си? — попита той, откъсвайки се най-накрая от мислите си.

— Малко. И освен това е вече време да си тръгвам.

Но тя не стана веднага. Вместо това посегна към чашата си и изпи последната глътка чай, чувствайки топлината му в гърлото си. Искаше по някакъв начин да съхрани тази вечер в себе си — високата луна, вятъра в дърветата, нощната прохлада.

Сетне погледна към Ной. От този ъгъл белегът на лицето му се виждаше ясно. Запита се дали го беше получил във войната? Беше ли раняван някога? Той не говореше за това, а и тя не го разпитваше, просто защото не искаше да си представя страданието му.

— Трябва да вървя — каза тя накрая, подавайки му одеялото.

Ной кимна и се изправи, без да каже дума. Взе одеялото и докато вървяха към колата, опадалите листа шумяха под краката им. След като отвори вратата, тя понечи да съблече ризата, която й беше заел, но той я спря.

— Недей… Бих искал да не ми я връщаш.

Ели не попита защо, понеже също искаше да я задържи. Тя се загърна с нея и скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от нощния хлад. По някаква причина си спомни една далечна вечер, като ученичка, когато стоеше на верандата пред дома си, очаквайки целувка.

— Прекарах прекрасна вечер — каза той. — Благодаря ти, че ме намери.

— Аз също — отвърна тя.

Ной събра кураж:

— Ще се видим ли утре?

Просто въпрос. Ели знаеше какъв трябва да е отговорът, особено ако не искаше да усложнява живота си. „Боя се, че не“, трябваше да каже само тя и всичко щеше да приключи още тук. Но въпреки това мълчеше.

Демонът-изкусител се изправи срещу нея, подтикваше, предизвикваше и тя така и не успя да произнесе нужните думи, макар да не знаеше защо. Когато надникна в очите му търсейки отговора. Ели видя мъжа, когото някога бе обичала и изведнъж всичко си дойде на мястото.

— С удоволствие.

Ной се изненада. Не бе очаквал този отговор. Тогава му се прииска да я докосне, да я вземе в прегръдките си, но не го направи.

— Може ли да дойдеш тук по обяд?

— Разбира се. А какво ще правим?

— Ще видиш — отговори той. — Знам едно място, където ще отидем.

— Била ли съм там някога?

— Не, но то е много специално.

— И къде е то?

— Изненада.

— А ще ми хареса ли?

— Направо ще се влюбиш в него.

Тя се обърна преди Ной да се опита да я целуне. Не беше сигурна дали щеше да го направи, но ако все пак се опиташе, знаеше, че ще й е много трудно да го спре. Нямаше да може да се справи с една такава ситуация с всички тези мисли в главата си. Когато седна зад волана, си отдъхна с облекчение. Той затвори вратата и тя запали двигателя. Докато колата бавно потегляше, прозорецът й се отвори съвсем малко.

— До утре — каза Ели с отражението на лунната светлина в очите й.

Ной помаха след отдалечаващия се автомобил. Сетне тя зави и пое по пътя, който водеше към града. Той остана там, докато светлините й се скриха зад дъбовата гора и звукът на мотора заглъхна в далечината. Клем се приближи към господаря си и клекна до него, за да може да я погали, отделяйки специално внимание на шията й, където вече не можеше да се почеше. След като хвърли последен поглед към пътя, човекът и кучето тръгнаха заедно към верандата.