Читать «Тетрадката» онлайн - страница 27

Ной остана дълго замислен над думите й, прехвърляйки в ума си връзките, които бе имал след раздялата си с нея.

— А ти? — попита тя на свой ред. — Спомняше ли си понякога за нас?

— Не беше нужно да си спомням. Аз никога нищо не съм забравял.

— Срещаш ли се с някоя?

— Не — отговори той, поклащайки глава.

Двамата се умълчаха, търсейки безуспешно някаква друга тема за разговор. Ной доизпи бирата си, леко изненадан колко бързо бе приключил с нея.

— Отивам да сложа водата на огъня. Искаш ли да ти донеса нещо друго?

Тя поклати глава и Ной се върна в кухнята. Пусна раците в тенджерата и пъхна хляба във фурната. Намери малко царевично и обикновено брашно, оваля зеленчуците и наля олио в тигана. Сложи го на слаб огън, включи таймера и си взе още една бира от хладилника, преди да се върне на верандата. И докато правеше тези неща, си мислеше за Ели и за любовта, която липсваше в живота и на двама им.

Ели също размишляваше. За Ной, за себе си и за много други неща. За момент й се прииска да не беше сгодена, но после бързо пропъди тази мисъл. Тя не обичаше Ной, а онова, което бяха имали някога много отдавна. Освен това беше съвсем нормално да се чувства по този начин. Първата и истинска любов, единственият мъж, който бе имала — как би могла да забрави това?

Но беше ли нормално сърцето й да трепва всеки път, когато той се приближеше до нея? Беше ли нормално да признава неща, които не можеше да каже пред никого другиго? Беше ли нормално да идва тук три седмици преди годежа си?

— Не, не е — прошепна тя най-накрая сама на себе си, поглеждайки към вечерното небе. — Няма нищо нормално във всичко това.

В този момент Ной се върна и Ели му се усмихна — благодарна, че бе прекъснат сложните й размишления.

— След няколко минути всичко ще бъде готово — каза той облягайки се на стола си.

— Не се притеснявай. Все още не съм особено гладна.

Ной я погледна и тя видя нежността в очите му.

— Радвам се, че дойде, Ели.

— Аз също. Макар без малко да се откажа.

— Но защо дойде все пак?

Защото не издържах на изкушението, искаше да каже тя, но не го направи.

— Просто исках да те видя. Да разбера как си. Какво правиш.

Ной се замисли доколко е искрена, но не я разпитва повече. Вместо това смени темата:

— Между другото, рисуваш ли още?

Ели поклати глава.

— Вече не.

— Но защо? — изуми се той. — Ти имаше такъв талант.

— Не знам…

— Разбира се, че знаеш. Не може да няма причина.

Той беше прав. Имаше причина.

— Това е дълга история.

— Имаме на разположение цялата нощ — отвърна той.

— Наистина ли смяташ, че съм имала талант? — попита тя тихо.

— Ела — каза Ной, протягайки ръка към нея. — Искам да ти покажа нещо.

Тя стана и го последва към всекидневната. Той се спря пред камината и посочи картината, която висеше над полицата. Ели ахна, изненадана, че не е я е видяла по-рано, и още по-изненадана, че изобщо я вижда там.

— Ти си я запазил?

— Разбира се, че запазих. Това е прекрасна картина.

Ели го погледна скептично и той поясни какво има предвид:

— Тя ме кара да се чувствам жив, когато я гледам. Понякога дори ми се иска да стана и да я докосна. Толкова е истинска — тези форми, полусенки, цветове! Картината наистина е изумителна, Ели. Мога да я съзерцавам с часове.