Читать «Тетрадката» онлайн - страница 26

В тона му имаше болка и Ели знаеше, че той има право да се чувства така. Тя погледна към звездите и отметна назад кичурите, които бяха паднали пред очите й.

— Знам това. Винаги съм го знаела. Може би точно затова между мен и майка ми се появи едно отчуждение.

— А какво мислиш сега?

— Същото каквото мислех и тогава. Че това не е правилно и не е честно. Ужасно е едно момиче да научи, че положението й е по-важно от чувствата й.

Ной се усмихна леко на думите й, но не каза нищо.

— Никога не съм преставала да мисля за теб след онова лято — каза тя.

— Наистина?

— Защо, не ми ли вярваш? — Ели изглеждаше искрено изненадана.

— Ти никога не отговори на писмата ми.

— Какви писма?

— Десетки писма. Писах ти в продължение на две години, без да получа нито един отговор.

Ели бавно поклати глава и сетне сведе поглед.

— Аз не знаех… — каза тя накрая тихо и Ной предположи, че майка й вероятно бе проверявала пощата, задържайки писмата й без нейно знание. Винаги бе подозирал нещо подобно и сега видя, че и Ели стигна до този извод.

— Майка ми не е имала право да прави това, Ной, и съжалявам за постъпката й. Но опитай се да я разбереш. След заминаването ни тя вероятно си е мислела, че лесно ще те забравя. Тя никога не разбра колко много означаваш за мен и ако трябва да бъда честна, не знам дали някога е обичала баща ми така, както аз обичах теб. Навярно се е опитвала да предпази чувствата ми и е решила, че най-добрият начин за това е да крие писмата, които си ми изпращал.

— Тя не е имала право да взима такова решение — тихо каза Ной.

— Знам това.

— Щеше ли да има някаква разлика, ако ги беше получила?

— Разбира се. Аз винаги съм се питала какво става с теб.

— Не, имам предвид с нас двамата. Мислиш ли, че щеше да излезе нещо от нашата връзка?

Тя не отговори веднага:

— Не знам, Ной. Наистина не знам. А мисля, че и ти не знаеш. Ние не сме същите хора, които бяхме тогава. Променили сме се, пораснахме. И двамата.

Ели замълча. Ной не отговори и в настъпилото мълчание тя погледна към реката и продължи:

— Да, Ной, мисля, че връзката ни можеше да има бъдеще. Или поне би ми се искало да е така.

Той кимна, сведе поглед и сетне погледна настрани.

— Що за човек е Лон?

Тя се поколеба, не бе очаквала този въпрос. Споменаването на името на годеника й събуди у нея леко чувство на вина и за момент тя не знаеше какво да отговори. Протегна ръка към чашата си, отпи глътка чай и се заслуша в звука на кълвача, който почукваше някъде далече. Сетне заговори тихо:

— Той е красив, обаятелен, преуспяващ и повечето приятелки страшно ми завиждат. Намират го за съвършен и в много отношения това е така. Той е мил, умее да ме разсмива и знам, че ме обича по свое му. — Ели се умълча за кратко, за да събере мислите си. — Но в отношенията ни винаги ще има нещо, което ще липсва.

Тя сама се изненада от думите си, но знаеше, че това е самата истина. И когато погледна Ной, разбра, че той бе очаквал този отговор предварително.

— Защо?

Ели се усмихна едва-едва и сви рамене. Гласът й беше почти като шепот:

— Предполагам, че все още търся онази любов, която имахме през онова лято.