Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 354

И все пак дори в такива дни имаше отворени кръчми. От булеварда на пекарите минах напряко към една таверна, където обслужването на жадните клиенти беше по-важно от всякакви богове. Само че уличката зави не където трябва и внезапно се озовах обратно на булеварда. Огледах се и видях познати до болка ориентири. Ето я сградата на пекарската гилдия, а срещу нея е складът, където мелничарите доставяха брашното за пещите на десетките хлебарници, дали името на булеварда. Тръгнах за втори път по пресечката и тя пак ме отведе до мястото, от което бях тръгнала. Ядосах се, после свих рамене. Амалрик често казваше, че след дълго отсъствие от дома паметта е склонна да те подлъгва. Щом е така, реших, значи ще тръгна по дългия път.

Поех по булеварда, завих по Кацарска, където живееха и работеха градските бъчвари, после се отклоних при любимото магазинче на Амалрик за мореплавателски принадлежности. Три дюкяна по-надолу видях таверната — точно там, където трябваше да бъде. Само че и тя като всичко останало тази вечер беше тиха и тъмна. До вратата й имаше табло, където редовните клиенти оставяха съобщения на отсъстващи приятели. Имаше няколко забодени наскоро бележки, приближих се да ги погледна и видях, че всичките са от мои гвардейки, които се търсеха една друга. Сред тях имаше и един познат разкривен почерк.

Бележката гласеше: „Отивам да видя мама. По пълнолуние се връщам. Капитан Антеро ще черпи всички, които решат да наминат… С любов и влажни целувки… Полило“.

Ухилих се, разбрала, че бележката е предназначена най-вече за моите очи — и за моята кесия. Упоменатата дата не беше далеч. Нямах търпение да се видя отново с Полило. Настроението ми се подобри и тръгнах назад към вилата на Амалрик.

Доброто ми настроение, уви, не изтрая и до заранта. Събудих се умърлушена, с усещането, че времето ми изтича. Изкарах коня си и го пришпорих грубо към къщата на Маларен. Колкото повече наближавах целта си, толкова по-силна ставаше решимостта ми да се разбера с него веднъж завинаги. Пристигнах без предупреждение и похлопах на вратата. Отвори ми слуга и се опита да ме отпрати, защото господарят му не бил вкъщи, но аз го избутах от пътя си и се развиках на Маларен да излезе. Накрая той се появи, примигваше сащисано. Не си направих труда да слушам глупавите му извинения, а го вкарах в една стая, бутнах го да седне на един стол и излях в скороговорка всичко, което ми беше на сърцето. Отне доста време. Когато приключих, той ме гледаше, все едно съм луда за връзване.