Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 353

Маларен не изпрати обещаната носилка нито на следващия ден, нито на по-следващия, нито на третия. Пратих му няколко съобщения, всяко по-умолително от предишното. На бележките ми той отговаряше с кухи извинения, все едно всячески се опитва да избегне срещата с мен. В същото време семейството ми ме глезеше, сякаш бях любимото им дете. Настаниха се във вилата на Амалрик и запълваха времето ми с разнообразни празненства и увеселения. Заредиха се обеди и вечери в моя чест. И още по-странно, пред мен се изреждаше истинско шествие от привлекателни млади жени. С изключение на Амалрик, братята ми винаги се бяха отнасяли с погнуса към сексуалните ми предпочитания, а съпругите им — още повече. Но в духа на новоизбликналата им обич към мен всичко това изглеждаше забравено. Натрупаната умора неутрализираше изкушението, но аз правех опити да се държа подобаващо, не на последно място от признателност, че семейството ми най-после ме е приело такава, каквато съм, след дългите години на отхвърляне. Не вкарах в леглото си нито една от жените — нямах желание за това, особено след като разбрах, че Трис се е омъжила за някакъв тип и има бебе от него.

Сега си давам сметка, че съм била емоционален вулкан на косъм от избухването. Усетех ли, че наближавам ръба, се отдръпвах, защото се боях, че няма да мога да контролирам взрива. В дъното на всичко това беше Гамелан.

Не само защото беше жертвал живота си за мен — сякаш това не беше достатъчно. Беше най-великата проява на храброст, която бях виждала. Стар жрец, сляп и лишен от уменията си — колко ли дълбоко е трябвало да загребе в сърцето си, за да намери необходимата сила? Виждала бях някои от сенчестите светове на магията — ако бяха това. Само че аз бях бръсвала само повърхността им, като да прокараш ръка по водата на студено тъмно море. Гамелан трябва да беше стигнал до дъното и дори отвъд, за да извлече сила, с която да надвие властелина. Нощ подир нощ преживявах смъртта му и собственото си недостойно спасение, денем мислех за това във всеки спокоен момент. С изключение на майка си, никого не бях оплаквала така мъчително, дори Отара — а ако трябва да съм честна, дори собствения си баща.

Пробвах да се напия до вцепенение, но всеки път, когато наближах границата на трезвостта, ме обземаше колебание и оставях чашата. Страхувах се, че ще изгубя контрол, макар да не знаех откъде идва този страх. На моменти имах усещането, че някой ме наблюдава — не роднините ми, макар те да се въртяха постоянно около мен в стремежа си да ми угодят, — а нощем ме тормозеше неприятното усещане, че някой или нещо търси слабите ми места. Не казах на семейството си за властелина и за заплахата, която все още представляваше той; колкото и мило да се държаха братята ми напоследък, те бяха хора слаби, а и след трагедията с Халаб изпадаха в паника само при мисълта за магия.

А и гвардейките ми липсваха до болка, моите гвардейки, които близо две години бяха единственото ми семейство. Уви, всички те бяха в отпуск и дори не знаех къде да ги търся. Една нощ се измъкнах да обиколя любимите ни кръчми. Макар да беше рано, градът тънеше в тишина и само тук-там светеха лампи. Както знаеш, писарю, нашият град е шумен и с богат нощен живот. Онази вечер обаче ги нямаше дори вездесъщите плъхове и гущери, които иначе не пропускат възможност да се поровят в купчините боклук. Единственото оживено място, изглежда, беше дворецът на жреците. Ореол от магическа светлина обгръщаше древната сграда, много от прозорците на първия етаж светеха, а във въздуха се усещаше особеното пощипване на магия в действие. Това трябва да е причината, помислих си. Явно имаше някакъв религиозен празник, за който бях забравила. Това обясняваше защо градът е така притихнал.