Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 351

И отново ме порази онази странна мисъл — възможно ли беше Исмет наистина да е въплъщение на Маранония? Подбрах внимателно думите си.

— Просто си помислих, че в казармата ще е твърде самотно сега, когато всички са в градски отпуск. Искаш ли да ми погостуваш? Място има колкото искаш, а семейството ми обича да посреща гости.

Исмет сякаш се смути и си дадох сметка, че й е трудно да намери подходящите думи за ситуация, която не е пряко или косвено свързана с войниклъка и воюването.

— Извинете, капитане, но аз всъщност не съм сигурна какво е това самотата. Истината е, че чакам с нетърпение да поостана сама в казармите. Така ще мога да си почина, да си спомня коя съм, да събера отново силите си. А ако ми се доще да си поговоря с някого, кръчми в града колкото щеш. Отегча ли се пък от шумотевицата, винаги мога да се прибера в казармите и да послушам тишината, макар че там вечно дрънчат оръжия и постовите дърдорят. Май няма да знам какво да правя без всичко това около мен. Вижте, гвардията наистина е моето семейство. На другите жени това може и да не им стига. Но при мен не е така. Може би… може би заради мястото, откъдето идвам — каза тя и стисна решително устни, а аз си дадох сметка, че за пръв и последен път съм чула Исмет да признава, че е имала минало отпреди гвардията.

Зачудих се какво да кажа, така че да сложа край на този притеснителен и за двете ни разговор. Преди да съм намерила подходящите думи, Исмет каза:

— Благодаря за поканата, капитане. Но не ти трябва дърта сержантка да ти се мотае в краката, когато си имаш по-важни неща за вършене. По-нататък може да се видим на чашка и да си поприказваме за кампанията. Имам какво да споделя с теб, няколко идеи къде се объркаха нещата например, и какво трябва да направим, преди пак да са ни изпратили някъде.

Ето такава беше Исмет. Отвърнах, че непременно държа да си поприказваме, тя отдаде чест и си тръгна.

Полило и другите гвардейки се отвяха нанякъде с роднини и приятели, свободни да се насладят на заслужената почивка. Плъзнах поглед по оредяващата тълпа за моите хора и сърцето ми се сви, когато не открих Амалрик в множеството. Топка от самосъжаление и разочарование затъкна гърлото ми. А после видях Порцемус и другите си братя да се приближават към мен със съпругите си. Стегнах се да посрещна обичайната им неприязън и се повлякох към тях.

Представете си изненадата ми, когато Порцемус се хвърли на врата ми и извика:

— Слава на боговете, че се върна, Рейли! — И после взе, че ме целуна. Беше се разчувствал до сълзи.

А после другите ме наобиколиха, повтаряха колко се гордеят с мен и така нататък — при това съвсем искрено. Братята ми ме прегръщаха и ме тупаха по гърба, съпругите им хлипаха и казваха, че не познават по-храбра жена от мен. Тогава и аз взех, че се разчувствах, разревах се и се разсополивих тотално.

— Къде е Амалрик? — успях да попитам най-накрая.

— Ще си умре от яд, че те е изпуснал — каза Порцемус. — Оумъри също. Двамата потеглиха за Далечното царство преди няма и два дни. Трябва веднага да им пратим съобщение. Той се тревожеше също като нас.