Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 152

Майк си мисли за Ашли Жиру, прехвърлила двайсет и пет, абсолвентка в Италия; за Карълайн Ленвил, която е над четирийсетте, омъжена, с две деца, и живее на два километра от приемните си родители в Брунсуик, Канада. Ами ако и той беше в тяхното положение и му се налагаше да срещне един вече пораснал човек?

— Ето ги — обажда се доктор Дейвис.

Майк извръща глава, за да види как в алеята спира черен линкълн.

Изправя се, а сърцето му бие с такава сила, че го е страх да не изхвръкне от гърдите. Пред очите му лумва заглавие: БАЩАТА НА ИЗЧЕЗНАЛО МОМИЧЕ ГО ОТКРИВА САМО ЗА ДА БЪДЕ ПОКОСЕН НА МЯСТО ОТ СЪРДЕЧЕН УДАР.

Защо го изпълва такъв ужас? Безброй пъти се е молил този миг да настъпи и ето го, сега на една ръка разстояние, там, пред входната врата, а неговата кожа лепне, стомахът му е свит като юмрук и подскача.

— Господин Съливан?

Дълбоко, бавно дишане. Всичко ще бъде наред. Всичко ще се оправи.

Майк бърше потта от челото си. Изпробва устойчивостта на нозете си. Малко треперят, но вършат работа.

— Вие сте й баща. Не го забравяйте.

При тези думи Майк отваря вратата, за да се изправи пред дъщеря си.

52.

Сара е висока. Много по-висока, отколкото си я е представял.

И слаба. Не от недохранване, а от неудържимия растеж на тялото.

Очилата ги няма.

Както и конската опашка. Косите са подстригани късо, до раменете, точно както си е представял. Те са така фини и руси, че чак белеят под слънчевите лъчи.

Няма обеци. Няма бижута. Облечена е твърде семпло: джинси, розова блуза с дълъг ръкав и щампована отпред мъничка дъга, бели кецове.

Но което му прави най-силно впечатление, онова, което едва не го кара да рухне пред очите на всички, е лицето й. Разпознава упорития израз на своето шестгодишно момиченце, което не искаше да го хване за ръка онази вечер на Хълма.

Сара стои изправена между трима агенти. Ръцете й са сключени отпред, главата наведена, впила е поглед във върховете на обувките си. Разстроена е. Когато усети, че е направила нещо лошо, тя винаги застава в тази поза, с поглед в краката, в пода, във всяко друго нещо, само не и в твоя поглед. Като я вижда такава, Майк понечва да се хвърли към нея, да я сграбчи в обятията си и притисне с все сила, да я освободи от всичката болка и страх, от купищата въпроси и сам да попие всичко това. Също както когато бе малка. Когато бе негова.

Но няма да стане така.

Майк се хваща за перилото и започва да се спуска, стъпало по стъпало, поглъща я с поглед и го е страх, че ако малко забърза, ще полети с главата надолу, ще я спука, а после срещата ще протече в „Бърза помощ“. Когато стига до чакъла, ръката му продължава да стиска парапета.

— Нека им дадем малко повече пространство — обажда се доктор Дейвис.