Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 154

Слушай. Тук става дума за Сара. А твоята работа е да слушаш.

— Господин и госпожа Меър са били винаги много мили с мен. Водеха ме на църква. Никога не ми викаха. Водиха ме в „Дисни Уърлд“. Защо им е да ме лъжат?

Те са религиозни фанатици, Сара. До един налудничаво вярват, че Бог говори през тяхната уста. Нямат нужда от свещеници, защото и те са точно толкова безнравствени, колкото е и най-последният сред нас. Поради същата причина са наказали отец Джона. Той е имал дързостта да опрощава жени, които се осмеляват да решават вместо Бог.

Мислите на Майк се връщат за момент към Джона, чието тяло студенее в земята. Джона — страдалец до последния си дъх.

Няма защо да разказва всичко това на Сара.

— Понякога човек е способен да повярва в нещо с такава сила, че вярата да го заслепи — казва Майк. — И когато това се случи, когато с цялото си сърце и разум повярваш, че онова, което мислиш или вършиш, е правилно, нищо друго не си в състояние да забележиш. В своите сърца и разум господин и госпожа Меър дълбоко вярват, че думите и делата им са истина.

— Но те ме излъгаха — възразява Сара.

— Знам. Ще ми се да променя това, но не е в моята власт. Много съжалявам. Когато пораснеш, ще видиш, че хората често лъжат. Дори най-близките ни. Тъжно е и боли, но се случва. Ето защо е важно човек да си мисли за хубавите неща. Като това сега.

Майк бърка в задния си джоб и подава на Сара няколко снимки.

— Малко са омачкани — казва той. — Забравих, че са там, и седнах отгоре им.

Сара забавя ход, докато ги разглежда.

— Майка ти ще дойде по-късно довечера.

Сара продължава да разглежда снимките, а Майк е готов да отговаря на въпросите й, ако попита нещо. Сара преминава към следваща снимка.

— О, Господи! — възкликва тя. — Това да не е плюшено мече?

— Това е Фанг — кучето ти. Той е булмастиф.

— Какъв е огромен.

— Да знаеш само какви лиги пуска. На следващата снимка ще го видиш като бебе.

Сара разглежда снимката. Но вниманието й не е привлечено от Фанг. Разглежда образа на момиченце с килнати очила и криви зъби, което седи до заспалото кутре. Майк нарочно е взел тази снимка — надява се тя да събуди някакъв спомен.

Приближава детето, колебае се дали да не отпусне длан върху рамото му, когато Сара забелязва следващата снимка, зърнесто цветно изображение от вестник, запечатало Лу Съливан на излизане от затвора. Бил му е донесъл изрезката тази сутрин, а той я сгъва и пъхва в задния джоб с намерение да я прочете по-късно.

— Кой е този?

— Това е… Помогна ми да те открия.

— Но името му е Лу Съливан, също като твоето.

И като твоето.

— Роднина ли ти е?

— Баща ми е. И твой дядо.

Сара му подава снимките.

— Твои са. Можеш да ги задържиш.

— Ще ми ги пазиш ли? Не искам да ги изгубя.

Добива затворен вид. Много я е притиснал.

— Разбира се. — Майк се усмихва, но насила. Взема снимките и ги прибира в задния джоб.