Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 142

— Приятелката ми Сали живее в Нашуа, Ню Хампшир. Току-що е започнала работа в Аризона.

— Знам за ареста на вашия приятел, Тони, заради участието му в протест пред клиника за аборти.

— Това е стара история. Вече не се занимава с такива неща. Казала съм му, че няма полза от подобни протести. Бог ще се разправи с тези хора, когато му дойде времето.

„Тези хора“ е произнесено с отрова в гласа, но останалите думи излизат гладко, без следа от притеснение, а чертите на лицето й са съвсем отпуснати, все едно е сама в колата и се наслаждава на излет сред природата.

Без да изпуска Тери от очи, Майк се пресяга към чантата, отваря ципа и напипва нещо като портативен лаптоп. Оказва се, че е точно това. Един от ония тънки, олекотени модели. Поднася го пред очите й.

— Защо биете целия този път с това в чантата?

— Твърдият диск не е в ред. Не мога да извадя нито един файл, а имам приятел, който е голям специалист при извличането на данни от повредени носители. Бях тръгнала на среща с него.

Гласът й не трепва, няма следа от колебание.

— Казва се Лари Пинтарски. Мога да ви дам и адреса, ако искате да се свържете с него. Само че трябва да спрем при някой автомат. Моят телефон няма покритие.

— Значи зарязвате цялата си работа и хуквате насам.

— Той няма друго свободно време.

— А защо с тази кола?

— Защото имам проблем със скоростите на моята и не исках да рискувам с толкова дълго пътуване. Имам записан час в сервиза за понеделник.

Майк стрелва поглед назад. Зад тях не се виждат други коли.

— Тук няма никаква тайна — продължава Тери. — Всичките ми сметки, данъчни декларации, биографични данни, целият ми живот е на този компютър и исках…

— А защо не отидохте направо у дома на този човек?

— Защото е много трудно да се стигне дотам. За последен път съм ходила преди две години и се загубих. Много съм зле с ориентирането. За да ме улесни, Лари предложи да се срещнем на бензиностанцията. Него очаквах, когато ме отвлякохте. Обадете му се, ако искате.

При тези гладки отговори, изправен пред тяхната убедителна логика, Майк усеща как увереността му се разколебава.

— Господин Съливан, вие сте в състояние на огромен стрес. Лично аз съм бездетна и не мога да твърдя, че разбирам напълно всичко, което ви се е струпало на главата. Онова, от което разбирам обаче, което ми е професия, е мъката. Известно ми е, че в някои случаи тя може да достигне такава мощ, че да заслепи напълно човека. Разбирам това и искам да ви помогна. Кажете само от какво имате нужда.

— Решил съм да разкрия истината за дъщеря ми и съм готов на всичко, за да го постигна, ясно ли е? — Майк се опитва да я уплаши.

— Не мога да ви дам нещо, с което не разполагам.

Думите на Джона от онази сутрин, на пътеката.

— Човекът, отговорен за случилото се с вашата дъщеря, е вече мъртъв. Нямам власт да променя това, нито пък обстоятелството, че тези три момичета са отдавна при Него.

— Знаехте за нещата под пода.

— Както ви казах вече…

— Говорих с Мерик — лъже Майк. — Нищо не ви е казвал и никой друг не го е правил.