Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 141

В момента Тери е сама.

Да си опита ли късмета още сега, или да изчака?

Майк грабва телефона, излиза от камионетката и се затичва.

48.

Майк отваря дясната врата и се тръшва върху седалката до шофьора. Когато го вижда, Тери подскача и бъргърът заедно с пържените картофи се пръсват върху пода, последвани от импрегнираната хартия, в която са били увити. Чашата се разлива над конзолата, която разделя двете седалки.

— Какво пра…

— Детектив Мерик не ви е казвал къде са намерили онези вещи — заявява Майк, — но вие знаехте, че са открити под дъските в спалнята на Джона. Твърде конкретна информация, Тери.

— Не съм споменавала…

— Стига глупости. Всичко свърши.

Тя понечва да се измъкне от колата. Майк се пресяга през нея и заключва вратата.

— Престанете веднага. Луд ли сте…

Запушва устата й с длан.

— Ако писнете, ще дойде полиция — прошепва Майк. — Не мисля, че искаш точно това, нали, Тери? — Разтърсва я. — Нали?

Ноздрите й се разширяват в борба за въздух, погледът й се устремява към огледалцето за обратно виждане. Майк поглежда през рамо назад. Хора крачат през паркинга към заведението, но никой не гледа в тяхна посока. Върху задната седалка лежи дебелата кожена чанта за документи, с която излезе от къщи.

— Няма да можем да изчакаме приятелите ви — съобщава Майк. — Сега ще си махна ръката, а вие ще си траете, ясно ли е?

Тя кимва.

Майк отдръпва длан. Тери облизва устни с широко отворени от страх очи.

— Случайно чух полицаите да говорят за това — казва тя с дълбок, треперещ глас. — Открили кукла и долнището от екипа на дъщеря ви. Истина ви казвам, кълна се в Бога.

— Добре. Значи няма пречка да го разкажете в полицията. А сега тръгвайте.

— Ще правя каквото наредите. Само не ме наранявайте.

Тери пали двигателя. Майк седи полуизвърнат и наблюдава лицето й, докато жената включва на скорост. Вратата откъм нейната страна е заключена — трудно ще й бъде да избяга.

В края на паркинга спира.

— Накъде да карам? — пита Тери.

— На юг. Сигурно нямате търпение да се приберете у дома и да върнете колата на полицейския си приятел Антъни Лънди.

Никаква реакция.

— Мога ли да си сложа предпазния колан? — пита Тери.

— Може.

Тя го прави съвършено спокойно, а след това вдига стъклата на прозорците с помощта на бутоните върху своята врата. Завива наляво и поема по магистралата, без да превишава скоростта, хванала волана с две ръце — точно като по учебник.

— Този ваш приятел, Антъни Лънди — обажда се Майк, — какво прави в жилището ви?

— Доколкото познавам Тони, сигурно почиства.

Това го сварва неподготвен. Очаквал е пак да го излъже.

Тери продължава:

— В момента съм много притеснена и помолих Тони да ми помогне с чистенето. Ще помогне и с опаковането, а след това при товаренето на кашоните.

— Заради болките от фибромиалгията.

— Да. Тони бе така любезен…

— Вие нямате никаква фибромиалгия.

Отново никаква реакция.

— И никакви телефонни разговори с Аризона не е имало. Проверих.

— Добре.

— Няма да отречете, нали?