Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 88

— Добре дошли вкъщи — каза тя, и точно това исках да чуя най-много от всичко.

Полетяхме надолу, помахахме на приятелите и засега не отговаряхме на въпросите им. Първо при Койцу и дежурния по Корпус на доклад. Усетих чувство на неудовлетвореност, защото Той и този път се измъкна от мен.

Койцу вдигна очи и се учуди:

— Какво правите тук? — попита той. — Изглежда сте Го отстранили. Нима не получи посланието ми?

— Послание? — попитах аз, като замигах бързо.

— Да. Направихме 10 000 метални куба и ги изпратихме на Земята. Сигурен съм, че сте получили един от тях. Радиомаяк и така нататък.

— А, това е старо послание. Получихме го и действахме съгласно него, но вие малко закъсняхте. Какво прави тук тази играчка? — Страхувах се, че гласът ми ще се промени до неузнаваемост и затова посочих с треперещ пръст машината в другия край на стаята.

— Това ли? Нашата нова спирала номер Едно, по-компактен вариант. За какво ти е? Ние току-що я завършихме.

— И никога не сте я използвали?

— Никога.

— Така, всичко е ясно. Сега ще закрепите за нея два гравитатора, може и тези, предавател и атомен резач и ще изпратите това в миналото, за да спаси Анжела и мен.

— Имам джобен предавател, но защо… — той извади познатата машинка от джоба на престилката си.

— Първо го направете, обясненията после. Ние с Анжела просто ще се взривим, ако не го направите.

Донесох бои, написах „Включи“ на предавателя, после „Темпорална спирала. Отваряй внимателно“ на машината. Няколко минути след Неговото отлитане от Земята, което беше отбелязано от разгръщането на времето, изпратихме товара с голямата темпорална спирала. Койцу записа напътствията си под моя диктовка и чак след като целият товар замина в миналото, въздъхнах дълбоко и удовлетворено.

— Ние сме спасени — казах аз. — А сега чашка от това, което ми обещахте.

— Не съм обещавал.

— Няма значение.

Койцу измърмори нещо под носа си и се чешеше по тила, докато приготвяше нещо за пиене на нас с Анжела.

Чукнахме се, наквасихме пресъхналите си гърла и сега се усмихвахме с доволен вид.

— Колко е хубаво — казах аз. — Колко века минаха откакто пих за последен път.

— И така, в края на краищата всичко се прояснява — каза Койцу удовлетворено, като разтегна устните си в усмивка.

— Можем да поседим, докато слушаме, нали? Толкова се уморихме през последните няколко хилядолетия.

— Да, моля. Позволете ми да опиша хода на събитията. Те предприеха темпорална атака срещу Корпуса и при това много удачна. Останахме само вие и аз.

— Всичко е точно така. Макар че щом те изпратих в 1975 година, видях, че всичко стана както преди. Много чудно. Само за миг бях сам, после лабораторията се изпълни с хора, които и не знаеха, че ги няма. Извършихме голяма работа по управлението на техниката за трасиране на времето. За достигането на необходимите резултати отидоха почти четири години.