Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 87

— Добре, добре — казах аз раздразнено и го изключих. Той посмя да разговаря с мен с команден тон, с индивид, който няма да може да се роди след 10 000 или някъде там години. Като изразих по такъв начин недоволството си, тръгнах да изпълнявам инструкциите му. Хвърлих консервите на пода. Това бяха дълги, жълтозелени цилиндрични грамади със сублимат.

Радиото беше там. Не го преместих, а само набрах шифъра, както беше заповядано, и натиснах копчето. Нищо не стана.

— Нищо не стана — казах аз.

— Стана именно това, което всички ние, очаквахме — каза Анжела, като се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата. — Ти спаси света.

Много горд от себе си, се върнах към предавателя под възхитените погледи на марсианците и отново го включих.

— Не мисли, че спаси света — каза Койцу. — Глупак, ти само отсрочи взрива с 28 дни. Веднъж включени, бомбите се затаяват за този период, после ще се самоунищожат. Но марсианците ще могат да се спасят от тях. Вярвам, че ремонтните им кораби са на път. Те ще ги вземат.

— Ще пристигнат след петнайсет дни — отговори Диян.

— Петнайсет дни са повече от достатъчно. Земята ще бъде унищожена, но когато на нея се възстановят предишните условия, за вас това ще бъде повече победа, отколкото трагедия. Настъпи време да отвориш кутията. Отгоре, под пулта за управление, има атомен резач. Ако насочиш прозорчетата му към външната стена под ъгъл петнайсет градуса, ще прореже тунел навън. Марсианците ще могат да излязат по него. Предлагам да направиш това колкото може по-бързо. Сега натисни копчето „А“ и пусни спиралата. Джеймс, Анжела, завържете се за гравитаторите колкото може по-бързо и тръгвайте веднага, щом светне сигналът за готовност.

Направих всичко, както каза Койцу, но все още не можех да повярвам. Темпоралната спирала щракна, засъска и зави като ранена. Диян излезе напред с протегната ръка.

— Никога няма да забравим това, което направи за света. Още неродените поколения ще научат за теб и подвизите ти от книгите.

— Сигурен ли си, че ще постъпите правилно? — попитах аз.

— Смущаваш се от това, защото си велик и хуманен човек — за първи път ме уверяваха в това. — Ще бъде поставена статуя с надпис: „Джеймс Боливар ди Грийс — Спасителят на света“.

Всички марсианци ми стиснаха ръка, беше много впечатляващо зрелище.

Светна сигнал за готовност и след няколко прощални думи взехме гравитаторите и — нещо, което толкова желаех в последно време — се потопихме в студения огън на силата на времето. Исках да кажа нещо, но закъснялата фраза застина на устните ми, а наоколо всичко се завъртя.

Обикновен скок във времето, нито по-хубаво, нито по-лошо. Това беше видът транспортиране, с който никак не можех да свикна. Звездите прелитаха покрай нас като куршуми, наоколо се въртяха спирални галактики, движението не беше движение, времето не беше време, всичко беше необикновено. Единственото, което беше хубаво в скока, беше неговият край. Намерихме се в гимнастическата зала в базата на Специалния Корпус, в най-големия открит павилион. Порехме въздуха, аз и моята Анжела, като глупаво се усмихвахме един на друг и на атлетите долу. Стискахме си ръцете от щастие, че бъдещето все още е пред нас.