Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 85

— Къде сочеше, когато го погледна за последен път?

— Право напред, надолу по коридора. И стрелката изобщо не се наклоняваше, сякаш машината, която посочва, се намира на това ниво.

— Тя работи само тогава, когато темпоралната спирала е заредена. Трябва вече да е пусната.

— Той могъл ли е да се махне? — попита Анжела, като каза на глас това, което се опитвах да изхвърля от главата си.

— Вероятно не — казах аз с изиграна увереност. — Във всеки случай трябва да се промъкваме колкото е възможно по-напред. И така, последен опит, напред!

Промъкнахме се. И се сблъскахме с още едно нещастие, когато се опитахме да преминем алея с дървета с висящи клони, плътно покрити с игли. Те бяха отровни. В края на краищата ги подпалих с последната термитна граната. Оборудването и гранатите не служат дълго. После стана малка престрелка, която опустоши игличния ми пистолет. Захвърлих го настрани и ударих тежката врата, която прикриваше прохода в тази посока. Трябваше да я взривя, а гранатите свършиха. Обърнах се към Анжела в момента, когато плочата, съединяваща се с вратата, се плъзна нагоре.

— Изгуби за последен път — каза Той, като ми се хилеше подло от екрана.

— Винаги съм чакал този разговор — казах аз, после се обърнах към Анжела на език, който той не разбираше: — Останаха ли още гранати?

— Аз говоря, а вие ще слушате — каза Той.

— Една — отговори Анжела.

— Целият съм слух — казах му аз. — Взриви тази врата — обърнах се към нея.

— Поставил съм всички хора, които са ми необходими, на сигурно място в миналото, където няма да ни намерят. Изпратих там всички необходими машини, изпратих всичко необходимо за построяването на темпорална спирала. Аз тръгвам последен и когато тръгна, спиралата ще се саморазруши.

Гранатата се взриви, но вратата не помръдваше. Анжела я разби с дум-дум куршуми. Той продължаваше да говори сякаш нищо не е станало.

— Знам кой си ти, малко човече от бъдещето, знам откъде си. Въпреки това ще те унищожа, преди да се родиш. Ще унищожа теб, личния ми враг, и след това миналото и бъдещето. И цялата вечност ще бъде моя, моя!

Той крещеше и махаше с ръце, а през това време вратата падна и аз първи нахълтах вътре. Куршумите ми разрушаваха деликатната механика на спиралата, бомбата с надпис „Той“ блесна във въздуха. Но той вече беше използвал темпоралната спирала — зеленият й цвят гаснеше. Той си отиде, спиралата остана, вече никому ненужна.

Бомбата ми се взриви и причини повече вреди на нас, отколкото на този, който току-що изчезна и за когото беше предназначена. Паднахме на пода, когато смъртта просвири над нас. Когато вдигнахме глави, спиралата се беше разсипала и димеше.

Той отново заговори, докато цевта на пистолета ми го гледаше.

— Направих този запис за всеки случай, ако ми се наложи да ви напусна, за което моля да ме извините — той се захили над собствената си плоска шега. — Сега си отидох — няма да можеш да ме последваш, но аз мога да те проследя през времето. И да те унищожа. С теб са другите ми врагове и искам те също да видят величието ми. Те ще умрат, всички вие ще умрете. Контролирам световете, вечността, унищожавам светове. Ще унищожа Земята. Ще ви оставя време, за да обмислите всичко и да страдате. Няма да можете да го избегнете…