Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 84

— Не съвсем — изпръхтях аз в отговор. — Просто пресичаме всяко съпротивление, отдалечавайки се от полесражението и разпространяваме паника.

— Мислех, че имаме по-важна задача. Като например тази, как да Го намерим.

— Имаш ли някакви предложения? — трябва да кажа, че побързах да попитам.

Анжела моментално ме парира с престорена усмивка.

— Ами как. Можеш да опиташ да включиш локатора за темпорално поле, който виси на вратата ти. Надявам се, че има смисъл в това, че го донесохме тук.

— Именно това възнамерявах да направя — излъгах аз, като се опитвах да скрия факта, че напълно забравих за него в разгара на атаката.

Стрелката се поколеба и посочи пода под краката ни.

— Тръгваме надолу и само надолу — заповядах аз, — там, където работи машината на времето, трябва да е ТОЙ, този, от когото ще направя котлети.

Това означаваше страшно много за мен, тъй като беше третият ми и последен опит. Приготвих специална бомба, на която написах името му. Това беше адска смес от концентратор, гарантиращ коагулацията на протоните в радиус от пет метра, с отровни шрапнели и термитен експлозив, който трябваше да изгори сгъстеното му отровено тяло.

След това сражението се възобнови с нова сила. Струи пламък и дим от огнехвъргачка ни преградиха за малко пътя по стълбата. Обгорени и целите в дим, се промъкнахме през дупка, която пробих с бластер в стая, която напомняше лаборатория. Редици от реторти се бяха разположили във всички направления, губейки се сред кристални сфери. Тъмни течности пълнеха въздуха с тежка миризма, изпарявайки се. Работниците не бяха въоръжени и всичките паднаха пред нас. Сега се придвижвахме по-бавно и дори спряхме да си починем.

— Уфф! — каза Анжела, поемайки дъх. — Видя ли какво има в тези съдове?

— Не, и не искам. Да тръгваме. — Ако нещо можеше да изкара от кожата винаги спокойната Анжела, това беше нежеланието ми да обръщам внимание на нещата, която тя забелязваше. Зарадвах се, когато пресякохме последната стая и се оказахме пред друга стълба.

Приближавахме се все по-близо до целта. Съпротивата растеше и трябваше буквално да си пробиваме път. Само фактът, че защищаващите се бяха въоръжени как да е, ни позволяваше изобщо да напредваме. За щастие, по-голямата част от оръжията бяха пуснати в ход срещу стените, затова хората излизаха срещу нас с ножове, метални пръти и летви, с какво ли не. Дори с голи ръце. Виейки и бутайки се, те ни отблъскваха само за сметка на численото си превъзходство. Тук ни настигна още едно нещастие, когато човек с шпага излезе от странична ниша и прободе марсианеца, преди да успея да го застрелям. Умряха заедно, а на нас не ни оставаше нищо друго, освен да ги оставим и да продължим да се промъкваме напред. Внезапно погледнах часовника си и се вцепених — закъснявахме.

— Почакайте! — високо извика Диян. — Стрелката, тя повече не показва!

Подадох сигнал всички да спрат в широкия проход, който пресичахме, и те се разгънаха, прикривайки фланговете. Погледнах детектора на темпоралната спирала, който носеше Диян.