Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 82

Диян вървеше напред, макар и досега да не мога да разбера как намираше пътя в тази непрогледна тъмнина. Ние се влачехме слез него, прегънати под тежестта на товара си, и колкото по-малко разкажа за следващите часове, толкова по-добре. Разсъмването ни завари до целта ни — най-високата и най-здрава стена.

Когато тя се появи над нас от здрачевината, черна и зловеща, въобще не изглеждаше толкова привлекателна. Стиснах ръката на Анжела, за да й подскажа, че съм безстрашен, и да я ободря. Тя стисна в отговор моята, за да покаже, че всичко знае — аз съм изплашен, както и останалите.

— Ние ще го направим, Джим — каза тя, — ти поне знаеш това.

— О, всичко ще бъде наред, предсказателят от бъдещето доказва това. Но той не може да каже колко хора ще загинат днес, или кой от нас ще остане жив в близко бъдеще.

— Ние сме безсмъртни — каза тя с такава увереност, че се разсмях и моето нравствено равнище се повдигна до егоистични висоти. Сочно я целунах.

Внезапно в далечината се раздадоха взривове, отразявайки се и търкаляйки се по стената като гръмотевици. Атаката бе започнала. Времето на отчет течеше и сега всичко се измерваше с него. Помогнах на всички да наденат ремъците си и след това си погледнах часовника. Когато настъпи нужното време, също взех ремъците и проверих ръчката на гравитатора.

— Затегнете коланите! — изкомандвах аз, наблюдавайки как хвърчат секундите. — Бъдете готови да ги разрежете, когато се приземим от другата страни.

Натиснах копчето, и моята шестместна бойна машина се понесе с металически звън в атака.

Глава 21

Издигахме се покрай черната повърхност на камъка като бавен асансьор — добра мишена за всеки, снабден с оръжие и добро око. Налагаше се да увеличавам скоростта постепенно, за да не се разпадне конструкцията ни, но и така зададох максимално възможното ускорение, докато не достигнахме най-голямата скорост на изкачване. Гравитаторът започна чувствително да се нагрява, тъй като трябваше да работи на пълна мощност. Би било много неприятно, ако откажеше.

Покрай нас преминаваха сини бойници, за щастие неохранявани от никого, черният камък се смени със сива стена и горе се показа зъбчатият връх на парапета. Насочих се право към него и намалих мощността, щом стигнахме парапета. Ускорението ни вдигна нагоре към високата арка и после събитията протичаха с нарастваща бързина.

На стената имаше двама часови, учудени и сърдити, готови да открият огън. Но ние с Анжела стреляхме първи, използвайки игличните пистолети, за да останем незабелязани колкото може повече. И двамата се строполиха тихо, лицата и вратовете им бяха като възглавнички за игличките, а аз включих двигателя за приземяване.

Кацане! Долу нямаше нито дворче, нито здрав покрив! Приземихме се на куполовидния покрив на голям цех, направен във вид на навес от стъклени панели, закрепени на метални греди. Погледнахме го и се ужасихме, когато прелитахме през него. Включих на пълна мощност, за да спрем.

Сблъскахме се с внезапно съпротивление, конструкцията също се изви, изпука и започна да се разпада. Куполът беше прекалено близко и не можахме да спрем навреме. Шест чифта обувки удариха едновременно и около шест хиляди квадратни метра стъкла полетяха надолу.