Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 77

Вятърът тук беше по-силен, ръсещ широката алея от невидимия водоем някъде долу. Въздухът беше по-прохладен и макар горе да надвисваха вездесъщите облаци, по алеята нямаше мъгла, която да закрива перспективата. Срещу нас се извисяваше гора, която преминаваше в монолитна скала, на която се възвишаваше колосален черен гранит. Ерозията го бе превърнала във фантастична плетеница от кули и кулички, хората са развили това по-нататък, като са направили замък, който покриваше върха на планината.

Там имаше прозорци и врати, знамена и вимпели, стълби и подпори. Знамената бяха яркочервени, изрисувани с едва забележими черни изображения. Някои от кулите бяха боядисани и това заедно с целия ужас на конструкцията можеше да означава само едно.

— Знам, че е нелогично — каза Анжела, — но от това място ме побиват тръпки. То изглежда… трудно е да се обясни, може би „безсмислено“ е най-добрата дума за него.

— Абсолютно вярно. Това означава, че ако сме в необходимото пространство и време, то мястото, което изглежда така, трябва да е Неговата резиденция.

— Как ще стигнем до него?

— Много хубав въпрос — казах аз вместо нормален отговор. Как да се вмъкнем в този дяволски замък? Почесах се по тила, потрих челото си, но тези незаменими рецепти този път не подействаха. С крайчеца на окото си забелязах някакво слабо движение, погледнах натам, посегнах към пистолета си и спрях на половината път.

— Не прави резки движения, особено не посягай към пистолета си — спокойно казах аз на Анжела. — Обърни се, без да бързаш.

Обърнахме се заедно, стараейки се да не правим нищо, което ми могло да предизвика движение в пръстите, които лежаха на спусъка. Дузина или около дузина престъпни физиономии безшумно се бяха появили зад нас и стояха с насочени към нас оръжия.

— Бъди готова да паднеш напред след мен — казах аз и се обърнах назад, за да видя още четири човека, които се появиха също толкова безшумно на алеята право пред нас. — Отменям последната заповед, усмихвай се нежно и непринудено. Ще се разправим с тях, когато се окажем сред тях.

Последното беше по-скоро морален стимулатор, отколкото ръководство за действие. Не приличащи на хората с диви погледи, от които взехме таратайката с многото колела, тези бяха много по-спокойни и твърди. Бяха облечени в еднакви сиви пластични гащиризони, които нагоре преминаваха в шлемове, закриващи главите им. Оръжията им бяха дълги като пушки, с разширен край, смъртоносни на вид. Послушно тръгнахме пред тях, когато един от тях махна с ръка към нас. Друг от членовете на този стесняващ се кръг пристъпи напред и ни огледа, но не се приближи много, за да могат другите да използват оръжието си.

— ……..? — попита той, после продължи, тъй като ние мълчахме. — ……..

— ……… — каза той на есперанто със силен акцент.

— Е, така вече е по-добре — отговорих аз на същия език. — Мога ли да ви попитам, джентълмени, защо намирате за необходимо да насочвате оръжието си срещу обикновени пътешественици като нас?

— Кои сте вие? — попита Червената Брада, като излезе напред.