Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 73

Сутринта още бях слаб, но се чувствах по-добре. Живителните лекарства предизвикваха бясно растене на клетките ми, което наполовина заличи всевъзможните ми рани и събуди в мен дяволски апетит. Обядвахме и пихме вода от запасите, които донесе Анжела, заедно с корав хляб и сухо месо, взето от войнствените фермери. Анжела взе управлението в свои ръце, а аз държах пистолета, като изобщо не се възхищавах на променящия се ландшафт. Коловозът сега криволичеше по склона на платото, сменящо се с вертикален каменен склон. После се появиха още няколко тресавища и неприятни джунгли, в които потъваше пътят. Пълзящи растения растяха достатъчно ниско, за да сресват главите ни, а влажни растения се сплитаха горе. Въздухът, който и така не можеше да се диша, стана още по-влажен и горещ.

— Не ми харесва това място — каза Анжела, обхождайки блатистата поляна, която се беше разстлала по пътя.

— На мен ми харесва още по-малко — казах аз с пистолет в едната ръка и връзка гранати в другата. — Ако дивият живот тук прилича на този в реката, ще имаме достатъчно развлечения.

Гледах напред, назад, надясно и наляво, постоянно нащрек и съжалих за това, че нямах клечки на очите си. Сред дърветата се мяркаха безброй подозрителни твари и понякога се донасяха тежки удари, но не се появяваше нищо, което да ни заплашва. Единственото, което не наблюдавах, беше повърхността на пътя, а именно там ни очакваше опасност.

— Там, по средата на пътя, има паднало дърво — възкликна Анжела. — Просто ще преминем през него…

— Аз не бих го правил! — възкликнах аз, но малко закъснях, защото колелата на колата вече се прехвърляха през ствола (зелен), който лежеше напречно на пътя и се губеше в джунглата и от двете страни.

Централните колела бяха точно върху него, когато той трепна и се изви в голяма примка. Бричката се обърна и ние с Анжела бяхме рязко изхвърлени. Ударих се в земята, свивайки глава между раменете си, претърколих се и станах с насочен пистолет, и правилно направих. Псевдостволът приятно се извиваше, докато от храстите покрай пътя не се появи предната му част. Змия, с голяма като бъчва глава, с разтворена уста, мърдащ език, с очи като мъниста, съскаща като парен котел. В същото време отдясно на тази уста седеше Анжела, която разтърсваше глава и изобщо не разбираше какво става. Оставаше време само за един изстрел и не исках да не улуча. Щом тази ужасна твар започна да се спуска, подпрях с лявата си ръка пистолета и изстрелях куршума право в устата на това чудовище. С глух удар простреляната глава падна сред облак дим.

Това беше краят й, но конвулсия премина по цялата дължина на мускулестото тяло. Преди да мога да се скрия, извиващ се камшик ме удари, обви се около мен и ме запокити срещу дърветата. След това с пукане прелетях между клоните и един от тях ме перна по тила, и всичко свърши с невероятна ослепяваща болка.