Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 72

— Да, сър — отговори тя, като отпусна клепачи и наведе глава. Дали за да не скрие усмивката си? Не мислех за това. Аз съм главата.

— Аз съм главата — казах аз с още по-твърд и висок глас.

— Да, шефе — каза тя и весело се засмя, докато в същото време човекът на леглото мърдаше и скимтеше, а обувките в рамката на врата продължаваха да не помръдват.

Пристъпихме към работа. Пленникът ни започна шумно да ругае на неизвестен език, когато извадих парцала от устата му, и се опитваше ухапе пръста ми, когато го обръщах. На рафта имаше груб радиопредавател, който предаваше новини на същия език, когато го включих. Анжела беше много по-продуктивна от мен, тя докара пред вратата едно ужасно транспортно средство, което изглеждаше като набързо сглобена пурпурна пластмасова вана, закрепена на четири оси с колела. То забръмча и засъска срещу мен, когато се качих в него, за да го разуча.

— Много е просто за каране — каза Анжела, като ми показа техническата си осведоменост. — Тук има превключвател, който пали. И два лоста за обръщането на колелата настрани. Напред — за увеличаване на скоростта, назад — за спиране…

— И неутрално средно положение — казах аз, за да демонстрирам и своята осведоменост, а също така и мъжкото си превъзходство.

— А този покрит с олово пън по средата трябва да е ядреният генератор. Открит улей с радиоактивен материал, нагревател за течности, тук е преобразователят на топлината, вторична течност за задвижване на електрическия генератор, двигател на всяко колело. Ужасно примитивно, но практично. Къде ще тръгнем с него? — Тя посочи. — Струва ми се, че там има път или нещо от рода на пътека, която върви през обработваемото поле. И доколкото помня, — знам, че веднага ще ме поправиш, — изглежда е в същата посока, откъдето засече сигналите.

Слаба женска съпротива и я игнорирах. В частност се оказа права, което потвърди и търсачът…

— Тогава тръгваме — казах аз отново с команден тон.

— Ще убием ли пленника? — попита тя с надежда.

— Благодаря, не. Но ще взема дрехите му, тъй като моите се превърнаха на парцали. Ако счупим радиото, ще запазим в тайна от когото и да било, че пристигаме. Той ще прегризе парцала в устата си и въжетата за няколко часа, така че можем да му възложим задълженията по погребението на приятеля му. А през това време ще оседлаем коня си и на път.

Яркостта на авторитета ми малко помрачня от скърцането на кости под остатъците от фанелката ми, под бързо червенеещата повърхност на тялото ми. Докато Анжела успокояваше радиото, сложих още крем върху кожата. След няколко минути се тресяхме по добре прокарания широк път, който криволичеше по платото.

На това място имаше по-малко мъгла, но нямаше към какво да обръщаме погледа си. Грубият ландшафт бе пресечен от пропасти, които поглъщаха водата от честите дъждове, а също така отнасяха и тънкия орен слой, който все още оставаше. Анемични растения се притискаха до камъните с надежда за защита срещу лошото време. Скоро пресякохме разклоняващ се коловоз, но указателят за насочване на търсача ни държеше на верен курс. Твърдите седалки бяха в най-висша степен неудобни и приветствах здрача — нещо, което, разбира се, не казах на глас — и обърнах към обрасъл хълм от струпани големи камъни, за да пренощуване.