Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 70

— Много интересно — казах аз и опитах на радиочестотите.

— Ако веднага не ме просветиш, повече никога няма да ти спасявам живота.

— Ще се наложи, тъй като си безкрайно влюбена в мен. Намерих два източника, единият от които слаб и много далечен. Другият не може да е далеч и се прослушва в голям диапазон честоти, включително атомно излъчване, топлина, а също така и радиопредаване. И още нещо много настойчиво. Извади крема си срещу слънчево изгаряне, ултравиолетовото излъчване е в максимума си. Хващам се на бас, че вече сме изгорели.

Намазахме се с крем и въпреки жегата облякохме достатъчно дрехи, за да се защитим от невидимото излъчване, което се лееше от покритото с облаци небе.

— Странни неща стават на Земята — казах аз. — Излъчването, влажният климат. Страхувам се…

— А аз не. След изпълнението на мисията ще можеш да проведеш палеонтологични изследвания. Нека първо да Го убием.

— Решително казано. Надявам се, че няма да възразяваш, ако наглася апаратурата така, че еднакво да можем да оценим предимствата на гравитатора.

— Звучи смешно — каза тя, като освобождаваше ремъците.

Леко като въздух, сиамското приспособление ни вдигна над морето от кал и ни понесе по посока на забелязаната активност. Калта и тресавището продължаваха достатъчно дълго и започнах да се въртя в ремъците, докато накрая се появи земя. Първо бяха само камъни, подаващи се от водата, после каменисто плато. Необходима беше още малко енергия, за да ни издигне над края му и индикаторната стрелка бързо запълзя надолу.

— Скоро ще ни се наложи да вървим пеша — казах аз, — което поне е по-добре, отколкото плуването.

— Само ако животните на сушата не са като тези във водата.

Моята Анжела винаги е оптимистка. И докато търсех по-солен отговор, купчината камъни отпред се озари от пламъче светлина, след което последва рязка болка в крака ми.

— Ранен съм! — закрещях аз повече от учудване, отколкото от болка: протягайки се към превключвателите на гравитатора, видях, че Анжела вече е намалила мощността.

Спуснахме се на голяма купчина камъни, забавяйки ход, и в последния момент спряхме. Стъпих на един крак под прикритието на един голям надвиснал камък и мислех как да взема индивидуалната си аптечка, докато в същото време Анжела вече беше разкъсала дрехата на крака, посипала с антисептик, вкарала обезболител и сондираше раната. Винаги ме изпреварваше във всичко, но никога не се отнасяше с неуважение към мен.

— Малка отворена рана — обяви тя, обработвайки крака ми с аерозол. — Бързо ще зарасне, в това няма съмнение. Не се облягай на него, а аз ще убия нападателя, който и да е той.

Отслабнах от лекарствата и преди да отговоря, тя безшумно изчезна сред камъните. В света няма нищо подобно на обичлива и нежна жена, която в същото време е и хладнокръвна убийца. Макар аз да носех панталони, пистолети носехме и двамата.