Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 68

Едва ли съм бил в безсъзнание повече от няколко секунди. Устата ми беше пълна с кал с неприятен вкус, изплюх я, изчистих очите си и се огледах.

Плувах в полутечно море от кал и вода, от което излизаха големи мехури и тихо се пукаха. Те излъчваха зловоние. Дистрофна тръстика и водни растения растяха по бреговете.

— Жив съм — закрещях аз. — Жив съм!

Падайки върху сироповидната повърхност разпределих удара по цялата повърхност на гърба. Болката пулсираше някъде, но вероятно нищо не беше счупено.

— Изглежда, че там е много отвратително — каза Анжела, като се рееше във въздуха на няколко фута от главата ми.

— Именно толкова отвратително, колкото изглежда оттам, и ако не възразяваш, бих искал да се измъкна оттук. Не би ли могла да е спуснеш, за да се хвана за глезените ти, което ще ти позволи да ме извадиш с такъв звук, с какъвто измъкват ботуши от кал?

Тресавището със силно пльоскане се вкопчи в мен, за да ме задържи. И едва след като се съпротивлява малко, ме пусна и въздъхна високо. Висях на глезените на любима си, докато дрейфирахме над явно безкрайното блато, което се губеше в мъглата на всички страни.

— Виж там, направо! — извиках аз. — Като че ли има канал с течаща вода. Струва ми се, че малко измиване и почистване няма да ми навредят.

— Тъй като вече достатъчно се измъчих с теб, не мога да не се съглася.

Течението беше слабо, но все пак го имаше, доколкото можех да съдя по плуващия покрай нас ствол. Сред ленивия поток имаше златист пясъчен остров, като че ли приготвен специално за нас. Скочих веднага щом Анжела се спусна. Тя още не беше успяла да се приземи, когато вече се бях съблякъл и стържех от себе си мръсотията, стоейки във водата, Изплувах, като плюех вода, и видях, че тя е свалила запарващия си комбинезон и реши дългите си къдрици, които в този момент изглеждаха руси. Беше прелестно, изпълниха ме всякакви романтични мисли, когато яростен огън прониза опашката ми и се катапултирах от водата, като скимтях като куче, на което са притиснали опашката с вратата. Привлекателната и женствена Анжела си оставаше Анжела, гребенът моментално се смени с пистолет и в момента, когато докоснах пясъка, гръмна единствен точен изстрел.

Докато прикрепяше превръзката над двойната редица зъби на бута ми, погледнах рибата, наполовина осакатена от изстрела, но все още мърдаща, която беше сбъркала малко в избора на обяд. В широко разтворената й уста имаше повече зъби, отколкото в склада на зъботехнически кабинет и в бързо премрежващите се очи определено блестеше дяволско огънче. Хванах я за опашката, за да избегна хапещата й челюст и я хвърлих далеч във водата. Това послужи като сигнал за начало на такова бурно вълнение на повърхността и съдейки по частите от телата, които се показваха на повърхността и отново се хвърляха във водата, разбрах, че съм бил атакуван от един от най-малките екземпляри.