Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 69

— 20 000 години развитие не са донесли никаква полза на тази планета — казах аз.

— Изплакни се хубаво, а аз ще охранявам. После ще обядваме — винаги практична жена.

Докато се чистех, тя стреляше в по-упоритите хищници, включително и една голяма риба с дебели страни и рудиментни крайници, която клатушкайки се, излезе от водата, за да обядва с мен. Вместо това ние я изядохме, от хълбоците й насякохме прекрасни парчета филе, което хубаво се изпече под лъчите на топлинния прожектор. Анжела предвидливо беше взела със себе си бутилка от любимото ми вино, което направи обяда незабравим. След това въздъхнах, оригнах се и удовлетворено изтрих устните си.

— Неведнъж си спасявала живота ми през последните 20 000 години — казах аз. — Затова повече не ти се сърдя, че бях толкова внезапно отнесен в тази парна баня вместо да се върна в Корпуса. Но можеш ли поне да ми обясниш какво се е случило и какво ти е казал Койцу?

— Стремеше да наговори много неща, но разбрах същността. Той е работил със своята машина на времето, или както там я наричат, и е съпровождал скоковете ти във времето, също както и този, когото ти квалифицираш като враг и наричаш Той. Врагът ни е направил нещо с времето, създал е вероятностна примка, която трае пет години, след това се е доближила до предела си. Тогава Той е напуснал колабиращата примка, а ти не. Ето защо Койцу ме изпрати в миналото няколко минути преди тя да се анихилира, за да те измъкна. Даде ми данните на темпоралната спирала, които ще ни позволят да Го съпровождаме в това време. Попитах какво трябва да правим тук, а той все мърмореше: „Парадокс, парадокс“ и не ми отговори. Имаш ли някаква представа за това, което трябва да стане?

— Всичко е доста просто. Трябва да Го намерим и да го убием. Два пъти се опитах да го направя: първият път стрелях в него, вторият пуснах в ход гранатите, но и двата пъти не успях. Може би третият път ще ми провърви.

— Може би си струва да ми отстъпиш грижите за Него — меко произнесе Анжела.

— Прекрасна идея. Ще го унищожим заедно. Достатъчно много вече ми омръзна това преследване във времето.

— Как ще го открием?

— Много лесно, ако имаш енергетичен детектор на времето.

Благодарение предвидливостта на Койцу, детектор имаше. Анжела ми го подаде.

— Едно прещракване с превключвателя и стрелката ще ни покаже къде се намира врагът ни — натиснах превключвателя, но освободих само малко кондензирана влага, която изтече на дланта ми.

— Изглежда не работи — каза Анжела, като се усмихваше ласкаво.

— Или е така, или в този момент не използват темпоралната спирала — порових се аз в снаряжението си. Трябваше да оставя скафандъра си и някои други неща в 1807 година, но Хлъзгавия Джим никога не се разделя с изкривителя си. Гордеех се с приспособлението, което изобретих сам, и това беше една от вещите, които Той не ми взе. Устойчив на различни среди, не можеше да работи само в разтопен метал. Компактен, не по-голям от длан, можеше да определя и най-малките проблясъци на радиация в огромен диапазон честоти. Включих го и извърших обичайния контрол.