Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 67

Пръстите ми заиграха по клавишите като на луд пианист и дори се изпотих. Стрелките мръднаха, замряха и се завъртяха като бесни.

— Тринайсет секунди — ласкаво каза Анжела, за да ме ободри. Изпотих се още по-силно.

— Да! — въздъхнах аз, когато тя обяви: десет секунди. Включих таймера и дръпнах главния лост. Темпоралната спирала заискри зеленикаво и се хвърлихме към подаващия й се край.

— Стой по-близо и се притисни до мен колкото може по-силно — казах аз. — Темпоралното поле има повърхностен ефект и трябва да бъдем един до друг.

Тя откликна с удоволствие на това.

— Съжалявам само, че съм с този глупав скафандър — каза тя, като хапеше ухото ми. — Без него би било прекрасно.

— Може и да е така, но щеше да е неудобно да пристигнем обратно в Специалния Корпус в такъв вид.

— Не се тревожи за това. Засега не отиваме там.

Почувствах бодване под лъжичката.

— Какво говориш? Къде отиваме?

— Нямам ни най-малка представа. Койцу каза само, че скокът ще бъда 20 000 години напред, точно преди разрушаването на тази планета.

— Отново Той и безумната му шайка — закрещях аз. — Ти току-що ни изпрати да се борим с цяла планетна лудница — всички там ще бъдат срещу нас!

Всичко застина, когато темпоралната спирала се включи и бях захвърлен във времето с болезнено изражение на лицето. Това изражение остана на него 20 000 години. Това беше всичко, което чувствах.

Глава 17

Тряс! Беше като падане в сауна и „падане“ беше най-подходящата дума за това. Горещи облаци изпарения се вдигаха около нас и невидимата повърхност можеше да бъде на десет метра или на десет мили под нас.

— Включи гравитатора си — извиках аз, — моят остана в несъществуващия деветнайсети век.

Може би не трябваше да викам, защото Анжела включи уреда на пълна мощност за издигане и се изплъзна от нежните ми обятия като хлъзгава змиорка. Хванах единия й крак и бясно се вкопчих в него с двете си ръце някъде над обувката на скафандъра. Тази част бързо се смъкваше от крака й.

— Бих искала да не правиш това — извика тя.

— Напълно съм съгласен с теб — несвързано промърморих аз през плътно стиснатите си устни.

Комбинезонът започна да се опъва и се опъваше, докато кракът не стана два пъти по-дълъг от нормалната си дължина и започнах да подскачам нагоре, после отново надолу, като че ли висях на ластик. Бързо погледнах надолу, но там се виждаше само плътна мъгла. Материалът, от който беше направен скафандърът, беше здрав, но никога не е бил подлаган на такова разтягане. Нещо трябваше да се направи.

— Спри издигането! — извиках аз и Анжела мигновено реагира.

Падахме свободно и щом движението се забави, кракът на скафандъра се скъси и ме изхвърли нагоре, в обятията на Анжела.

— Хм…! — можах само да кажа.

Тя погледна надолу, извика и отново включи гравитатора на пълна мощност. Този път не бях готов и затова се изплъзнах от обятията й и сега падах към твърдия ландшафт, който внезапно се откри долу.

За тези части от секундата, които ми бяха отпуснати, направих малкото, което можах. Разпрострях се във въздуха, разтворих широко ръце и крака и се постарах да се приземя направо по гръб. И почти успях преди удара. Всичко притъмня пред очите ми, бях сигурен че съм загинал, тъмнина изпълни мозъка ми, проблесна последна мисъл. Не беше само съжаление, че малко съм направил, но и че някои неща съм могъл да правя и малко по-често.