Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 65

Мога свободно да си призная, че се чувствах малко подтиснат. Подърпах малко металните маншети, които държаха китките ми… Те бяха прекалено здрави и сигурни и разбрах, че точно такива безнадеждни опити да се измъкна биха му доставили най-голямо безумно удоволствие.

За пръв път в живота си изпитвах горчивината на пълно и абсолютно поражение. То оказваше на мислите ми зашеметяващо и затъпяващо действие — като че ли вече стоях с единия крак в гроба. Изчезна всякакво желание да се боря и постепенно стигнах до извода, че най-лесно ще бъде да стоя и просто да чакам падането на завесата. Усещането за катастрофа беше толкова силно, че подтискаше всяко недоволство от такъв ненавременен край. Би следвало да се боря, да обмислям път за спасение, но дори не ми се искаше и да опитвам. Такова поведение учуди дори мен самия.

Докато бях потънал в съзерцаване на безизходицата си, се появи звук. Това беше едва чуто бръмчене, толкова слабо, че едва ли бих го чул, ако не беше абсолютната тишина на небитието, обхванала моя гроб-катедрала.

Звукът се засилваше и засилваше, досаден като бръмчене на муха, и в края на краищата му обърнах внимание, макар и въпреки волята си, защото в този момент не исках да знам нищо освен усещането за собственото си чудовищно положение. Накрая звукът достигна достатъчно височина и стана ясно, че излиза някъде изпод купола. Въпреки отсъствието на интерес, погледнах нагоре и точно в този момент се раздаде плясък от разместен въздух.

Горе в тъмнината се появи фигурата на човек в скафандър. Той имаше гравитатор, съдейки по това колко бавно се спускаше към мен. Бях толкова шашнат, че практически бях готов на всичко, когато той отвори тъмния щит за лицето на скафандъра си.

Готов за всичко? Освен за това, че не беше той, а тя.

— Хвърляй тези глупави вериги — каза Анжела. — Стига да те оставя сам и винаги се забъркваш в някаква история. Веднага тръгваш с мен и край.

Дори ако не бях онемял от учудване, нямаше какво точно да кажа. Така че просто отворих идиотски уста и малко разтърсих веригите, докато тя, лека като есенен лист, се плъзгаше по пода. В края на краищата несъмненото й физическо присъствие ме изведе от вцепенението и употребих всички усилия, за да не си забия автогол.

— Анжела, радост моя. Ти се спусна от небето, за да ме спасиш.

Тя отвори по-широко щита на скафандъра си и ме целуна през отвора, после свали от пояса си атомния кинжал и се зае с веригите ми.

— Сега ми обясни каква е тази загадъчна глупост за пътешествията във времето. И отговаряй бързо, имаме седем минути, поне така каза Койцу.

— Какво още ти каза? — попитах аз, размишлявайки какво още знае.

— Не се опитвай да прехвърляш топката, Хлъзгав ди Грийс! Стига ми и Койцу.

Бързо отскочих назад, когато размаха пред лицето ми кинжала, после загасих огъня на гърдите си, дрехите ми тлееха. Разсърдената Анжела понякога е доста опасна.

— Любов моя — казах аз страстно, като се опитвах да я прегърна и не свалях поглед от кинжала, — няма да крия нищо от теб. Не съм такъв. Просто от всички тези пътешествия във времето мозъкът ми е пострадал малко и преди да ти разкажа всичко поред, трябва да науча как свършва твоята информация.