Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 63

Чувствителността ми започна да се връща, първо дива болка в юмруците. Оказва се, че връщането на чувствителността е силно болезнено. Не обръщах внимание на това, макар спазмите да разтърсваха цялото ми тяло. В края на краищата дори непроизволно се търкулнах от масата и тежко паднах на пода. Той веднага се наведе, подхвана ме и ме помъкна през широкото пространство на огромната катедрала. Дори в това малко тяло силата му беше чудовищна.

В този кратък миг, когато лежах на пода, пръстите ми успяха да хванат нещо. Не знам какво беше — нещо малко, метално — здраво го стисках в юмрука си.

Примерно на около пет метра от пулта за управление на темпоралната спирала имаше здрава метална колона, която стигаше до кръста ми. Тя също ме очакваше. Той широко разтвори ръцете ми и постави съединяващата ги верига в пръстена на върха на колоната. Още едно пламъче и веригата се срасна с металния монолит. Той ме пусна, заклатих се, но не паднах, тялото ми отново придоби предишната си чувствителност и отново го овладях, докато Той отиде при уредите и направи някакви манипулации. В огромната катедрала цареше тишина, ако не се смятаха натрупаните тела, бяхме сами.

— Победих! — закрещя той неочаквано, като леко танцуваше и пръскаше слюнки. — Разбираш ли, че сега си в примката на време, което не съществува, което създадох, за да те примамя, което ще изчезне веднага щом го напусна?

— Подозирах това. В нашите учебници Наполеон е изгубил.

— Тук победи. Дадох му оръжие и помощници, за да завоюва света. После, когато беше готово новото ми тяло, го убих. Примката във времето се появи, когато го направих. И съществуването й вдигна временна бариера, която ще изчезне заедно с нея. Това ще се случи, когато Аз си отида, но не моментално, това ще бъде много леко за теб. На Мен ще ми бъде приятно да мисля, че стърчиш тук сам, като разбираш, че си загубил и че бъдещето ти никога няма да съществува. В тази сграда има фиксатор на времето. Темпоралната примка ще бъде тук и когато Лондон изчезне заедно с целия останал свят. Преди да се включи, може да умреш от жажда. А може и да не умреш. Аз победих.

Последните думи ги изкрещя, като отново се обръщаше към пулта. Разтворих юмрука си, за да погледна какво е оръжието, което лежеше в дланта ми и което щеше да ми помогне да го разбия в последния момент.

Беше малък пиринчен цилиндър, тежък само няколко грама. В единия му край бяха направени малки дупчици и когато го обърнах, оттам се посипа ситен бял пясък. Пясък, който се използва за сушене на мастилото при писане. Можеше да се желае и повече, но трябваше да се задоволя с това.

— Аз заминавам — каза Той, като включи механизма.

— Ами вашите хора? — попитах аз, печелейки време за размисъл.