Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 64

— Безумни роби. Ще изчезнат заедно с теб, тяхната служба свърши. Очаква ме цял свят такива като тях. Скоро ще има много такива светове. Скоро всичко ще бъде мое.

Към това нямаше какво да прибавя. Той мина по каменните плочи, чудовище в образа на малък човек, докосна ръчките на блестящия край на темпоралната спирала и мигновено беше обхванат от блестящия й зелен пламък.

— Всичко е мое! — каза той и в очите му гореше същият зелен огън.

— Не мисля така.

Няколко пъти подхвърлих в ръка преспапието, премервайки тежестта му и разстоянието до пулта, с лекота можех да го хвърля. Регулировката на временната скала представляваше ред клавиши, подобни на клавишите на музикален инструмент. Сега някои от тях бяха натиснати. Ако успея да натисна още една от тях, регулировката ще се промени. Ще пристигне на друго място и време, а може и изобщо да не пристигне. Бавно замахнах, преценявайки разстоянието и траекторията, по която трябваше да прелети мъничкият цилиндър, за да попадне на необходимото място.

Вероятно Той видя какво възнамерявам да направя, защото започна да вие от бяс и да се опитва да се измъкне от темпоралното поле, което грижливо го беше приковало към края на спиралата. Хладнокръвно се прицелвах, докато не се убедих, че всичко е наред.

— Ето така — казах аз и хвърлих преспапието към пулта по висока дъга.

То излетя нагоре, ярко блесна в стълба слънчева светлина, вмъкващ се през затъмнения прозорец, и падна долу.

Удари по ред клавиши и тропайки, падна на пода.

Темпоралната спирала се освободи, яростните му викове се прекъснаха и Той изчезна от погледа ми. В същия момент светлината се промени, стана сумрачно. През прозорците се процеждаше сив мрак. Вече бях виждал същото в самото начало, по време на темпоралната атака срещу Корпуса. Лондон, целият свят отвън, повече не съществуваше. Не съществуваше в тази точка на пространството и времето, имаше само катедрала, крепена от фиксатора на времето.

Победи ли той? Почувствах първия признак на тревога, вероятно действието на наркотика минаваше. Внимателно се вглеждах, но в полумрака беше почти невъзможно да се видят показанията на индикатора. Дали се е променило показанието на един от тях преди включването на спиралата? Не бях сигурен. Пък и нямаше значение, поне за мен тук. За мен нямаше никакво значение какво ще бъде бъдещето — дали ще съществува моят свят, ще се появи ли Специалният Корпус и ще се роди ли някога моята Анжела? Нямаше да разбера това никога. Рязко дръпнах веригите, но те, разбира се, ме държаха здраво.

Това е краят. Край на всичко. Връщащите се емоции бяха най-мрачните от всички възможни, но нищо не можех да направя. Край.

Глава 16

Намирали ли сте се някога заключени в катедралата Сент Пол в година 1807 от раждането на Христа, когато целият останал свят отвън е изчезнал в небитието, в пълна самота, прикован към желязна колона, в очакване на собственото си унищожение? Много малко могат да отговорят утвърдително на такъв въпрос. Аз мога, но честно казано, това необикновено различие не ми доставяше никакво удоволствие.