Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 62

Една ударна граната и две термитни. Активирах ги с палец и ги хвърлих — едно, две, три — по широка дъга в коленете Му. Докато бяха още във въздуха, започнах да хвърлям на масата, под шокираните погледи на офицерите шепа след шепа газови гранати. Те съскаха и се пукаха, а аз вече се бях обърнал и пуснал в ход игличния пистолет — не дай Боже да се повреди апаратурата, — за да се справя с техниците до темпоралната спирала.

Всичко беше свършено за няколко секунди. Падна последното безчувствено тяло и настъпи тишина. Преди да се обърна, хвърлих няколко гранати към входа на залата, за да може всеки влизащ да попадне в газов облак. После погледнах Него.

Превъзходно! Колона от ревящ огън отвън, а в средата нещо, което можеше да бъде и човек. Тронът също гореше и стълб дебел дим се виеше и издигаше нагоре към гигантския купол.

— Ти си разбит! Той! Разбит! — закрещях аз, навеждайки се през масата, за да видя по-добре. Той не преживя това нападение.

Наполеон вдигна глава от масата и седна.

— Не се правете на идиот — каза той.

Без да губя време за размишления, се опитах да го убия, но той беше готов и стреля от тръбовидно оръжие, скрито в дланта му, преди мен. В лицето ми удари огън, след това изтръпна, изтръпна и цялото ми тяло, изгубих контрол над него и паднах с лице върху масата. Не чувствах и ръцете на Наполеон, когато ме обърна по гръб. Гледаше ме отгоре, усмихваше се и се смееше победоносно. И в смеха му имаше значителна част безумие. Гледаше ме в лицето, в очите, които все още можех да движа, очаквайки, че ще изскочат от орбитите си, когато накрая разбера всичко.

— Поразително — закрещя Той. — Ти едва сега съобрази правилно. Той — това съм Аз. Ти загуби. Ти изгори, унищожи този чудесен андроид, неговото единствено предназначение беше да те излъже, да те накара да действаш именно така. Всичко тук — дори самото съществуване на този свят, тази примка на времето, бяха само капан за теб. Нима си забравил, че тялото е просто черупка за мен, за вечния Мен? Мозъкът ми победи смъртта и живее вечно. Сега той имитира безумния император. Той никога не е знаел какво е това истинско безумие.

Ти изгуби, а Аз спечелих навеки!

Глава 15

Това беше само временен неуспех. Предполагам, че в обичайни ситуации бих се чувствал по-разбит, изплашен, ядосан, раздиран от множество безполезни емоции. Сега просто чаках удобен случай отново да Го убия. Дори стана уморително — след два опита Той продължаваше да бъде жив. Реших, че третият опит трябва да бъде окончателен.

Той се наведе и започна да къса дрехите ми, като ме обискираше с груба щателност. Разкъсваше облеклото ми на малки парченца и събираше цялото снаряжение, закрепено по мен: ножа от глезена, пистолета от колана, гранатите от косите. След няколко секунди се лиших от оръжието си. Малкото, което остана, беше недосегаемо. Обискира ме много старателно и после хвърли обезсиленото ми тяло на масата, с лицето нагоре.

— Всичко подготвих за този момент, всичко! — разговаряйки, Той вдигна юмруците ми и закачи на тях тежки метални обръчи, съединени с къса масивна верига. Когато белезниците щракнаха, блесна късо пламъче светлина, и краищата им се запоиха. Макар да не почувствах нищо, видях как под метала кожата ми моментално почервеня. Няма значение. Едва когато беше направено това, Той заби игла в юмрука ми.