Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 61

Това беше най-възхитителното от изпитаните някога от мен усещания — усещането за неограничена мощ, пречистващ вятър, разхождащ се по всички прашни ъгълчета на мозъка ми. Прави каквото искаш, Джим, каквото пожелаеш, защото си единствената истинска сила на този свят. Колко сляп съм бил през всичките тези години! Уродливите предразсъдъци на морала, незначителните привързаности, разрушителната любов към ближния. Какъв инвалид съм бил! Сега обичах себе си, защото съм Бог. Накрая разбрах значението на Бога, за когото винаги са говорели древните религии.

Аз съм единствената сила в цялата вселена. А Той, в тази сграда отпред, мисли тщеславно като смъртен, че може да ме надмине по могъщество, да ме спре и дори убие. Е, какво пък, да видим ще изпълни тези идиотски планове.

Разходих се наоколо. Достатъчно здрава сграда, без охрана, вероятно натъпкана с различни детектори. Да се промъкна тайно по околен път? Не е разумно. Единственото ми предимство е внезапността и способността да бъда абсолютно безмилостен. Въоръжен съм добре — ходеща машина на смъртта, и никой не може да ме спре. Ще мога лесно да вляза, хората непрекъснато влизат и излизат, всичките с униформи като мен. Отвътре като от кошер се носи деловито бръмчене и шум. Разтревожи ги нападението на вратата. Трябва да ударя сега, докато са разтревожени. Оръжието ми е наред и в бойна готовност, завършвам ленивата си обиколка на сградата и се насочвам към белите каменни стъпала на парадния вход.

Катедралата беше огромна. Сега, с изхвърлени пейки и цялото религиозно оборудване, изглеждаше още по-голяма. Закрачих напред по дългата зала на храма, сякаш всичко наоколо ми принадлежеше — всъщност така си и беше. Оръжието ми е готово, точно под ръка. Залата беше пуста, цялата дейност се беше съсредоточила в аспидата, където обикновено се намираше олтарът. Сега го нямаше. Вместо него беше поставен инкрустиран трон. На трона седеше Той. Високомерен от съзнанието за властта си. Навеждаше се напред с гигантското си червено тяло и даваше заповеди на помощниците си долу. В трансепта на храма имаше дълга маса, затрупана с карти и документи и обкръжена от красиво облечени офицери. Те явно слушаха заповедите на човек с обикновена синя куртка. Беше дребен на ръст, челото му пресичаше черен блестящ кичур коса. Съдейки по описанието, това беше тиранинът Наполеон, както си и мислех, той просто предаваше на подчинените си Неговите инструкции. Усмихвайки се, хванах оръжието си.

Познати преливания на светлина привлякоха вниманието ми към по-малката аспида, разположена отдясно. Там имаше апаратура за темпорална спирала, около която се суетяха заети с работата си техници. Те скоро щяха да умрат, както и всички тук. Ще имам транспорт да се измъкна от тази варварска епоха. Ще се наложи да им оставя за спомен малка атомна бомба. Краят е съвсем близо.

Когато се приближих до масата, никой не ми обърна и най-малко внимание. Ще се наложи първо да използвам приспивателен газ, защото ще подейства едновременно на всички. После, когато се разправя със стопанина, ще имам колкото искам време, за да се заема с робите.