Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 59

Снарядът удари стената на стотина метра надолу по реката и направи в нея красива дупка. Скочих на крака и побягнах.

Каква прекрасна купчина отломъци! Навсякъде парчета от разбити тухли, въздухът бе пълен с прах и миризма на изгорял барут. Ако е оживял някой след обстрела, то той отдавна е избягал. Прехвърлих се през купчина отломъци и се скрих зад най-близкия ъгъл. Единствен свидетел на не много деликатното ми нахлуване беше двойка, която поглеждаше иззад някакъв вход, съдейки по дрехите им — англичани. Като ме видяха, веднага се обърнаха и побягнаха… И така, въпреки малките неприятности на моста, планът действаше отлично.

Оръдието на реката отново откри огън. Това не влизаше в плановете ми. Станало е нещо. След последния изстрел съучастниците ми трябваше да слязат на брега и да се скрият. Почти едновременно се раздадоха още два взрива. Оръдието не можеше да стреля толкова бързо.

Стреляше друго оръдие.

Улицата, на която се намирах, Аспер Теймз стрийт, вървеше успоредно на стената. Сега бях достатъчно далеч от моста, така че присъствието ми вече не се асоциираше със събитията там — и на услугите ми беше стълба, която водеше към върха на стената към наблюдателната площадка, сега празна. Възможно бе благоразумието да е диктувало последователното изпълнение на плановете ми, но вече много години не се вслушвах в гласа му и не възнамерявах и сега да го правя. Бързо се огледах наоколо — наблизо нямаше никой — и се качих горе. От върха се откриваше прекрасен изглед към реката.

Майорът продължаваше да управлява оръдието си, като стреляше бързо по друга канонерка, която се движеше нагоре по реката на пълен ход. Новодошлият, макар и поставен в неизгодно положение от движението на платформата, беше по-опитен и точен с оръдието си. Снарядът вече бе пробил огромна пробойна в носа на кораба на съратника ми и докато гледах, друг попадна в средата на палубата. Оръдието замлъкна, вдигайки нагоре цевта си. Стрелецът изчезна. Някаква фигура претича през пристанището и се скри в безвредния сега кораб. Извадих електронния си бинокъл и го насочих към палубата. Знаех какво ще видя още преди да го поднеса към очите си.

Графът се бе притекъл на помощ на хората си, но още преди да скочи на борда, майорът с окървавено лице стана и отново зае мястото си до оръдието. Обърна го и изпрати следващия снаряд.

Отлично направено, право във ватерлинията под вражеското оръдие. Оръдието замлъкна и корабът започна да потъва. Когато отново погледнах майора, видях, че е презаредил оръдието си и стреля в моста, по вражеските войници на него. Графът му помагаше да зарежда. И двамата се усмихваха и изглеждаха много доволни от себе си. Изстрелите сега следваха по-бързо, а аз се спуснах надолу по стълбата.

Не мога да ги виня. Те знаеха какво правят — най-после стреляха по врага, когото ненавиждаха всичките тези години, стреляха с превъзходно, много ефективно оръдие. И двамата ще продължават да стрелят, докато не загинат. Вероятно именно това искаха. За да може тази жертва да донесе поне някакви плодове, трябваше да продължа собственото си дело.