Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 57

— Барутът, шомполът и снарядът в един корпус. Чудесно! И тази ръчка отваря затвора? — попита той.

— По време на стрелба стойте по-далеч от тези отвори, защото при изстрел газовете излизат оттук, компенсирайки отката. Използвайте директен прицел, разстоянието е прекалено малко. Предполагам, че на такава дистанция няма да се наложи да се прави поправка за вятъра и не е необходимо да се стреля по балистична крива, скоростта на изстрела е много по-голяма, отколкото сте свикнали.

— Разказвайте, разказвайте! — каза той, галейки стоманата.

Следващата крачка. Графът ще се погрижи на разсъмване да преместят кораба още нагоре по течението и да го закотвят до брега под Лондонбридж. Аз ще се погрижа да пристигна на мястото по-рано от уговореното време. Морският му хронометър беше толкова голям, че приличаше на зелка, беше направен от стомана и месинг и тиктакаше силно. Но графът ме увери в неговата точност и го нагласихме по атомния ми часовник, който беше не по-голям от нокът, с точност до секунда в година. Това беше последното, което трябваше да се направи, и когато станах, за да си тръгна, той ми протегна ръка. Стиснах я.

— Винаги ще ви бъдем благодарни за помощта — каза той. — Хората ми имат нова надежда и споделям ентусиазма им.

— Аз трябва да благодаря за помощта. В частност като се вземе под внимание, че победата може да не ви донесе нищо добро.

Той отхвърли тази мисъл като ненужна — много силен човек.

— Както обяснихте, умирайки, ще победим. Свят без тези свине е достатъчна награда, дори ако не бъдем свидетели на това. Изпълнявайте дълга си.

Тръгнах. Опитвах се да забравя, че съдбата на светове, цивилизации, цели народи зависи от действията ми. Най-малката грешка, случайност — и за тях всичко ще бъде свършено. Затова не трябваше да има случайности. Подобно на алпинист, който не гледа надолу и не мисли за пропастта, прогоних от главата си мисълта за неуспех и за да се ободря, се опитвах да си спомня нещо весело. Нищо не ми идваше на ум веднага, затова започнах да мисля как да се разправя с Него и системата му. И това наистина беше вдъхновяващо. Погледнах часовника си. Време беше да тръгвам. И тръгнах бързо, без да се оглеждам. Улиците бяха празни, всички добри хора отдавна са в леглата си, и крачките ми ехтяха между зданията по тъмната улица. Зад мен небето посивя от наближаващото зазоряване.

В Лондон е пълно с тъмни алеи, които представляват идеално укритие, и се възползвах от тях, като при това не изпусках от поглед Лондонбридж. Накрая се появиха първите войници. Някои маршируваха, други едва се мъкнеха, и всичките изглеждаха уморени. И аз се чувствах уморен и затова засмуках хапче стимулатор и не откъсвах очи от часовника. В идеалния случай, когато започне обстрелът, трябва да се появя на моста достатъчно далеч от вратите, за да не пострадам, но достатъчно близо, за да проникна през тях по време на суетнята, която възниква след започването на обстрела. От своя наблюдателен пункт отбелязвах времето, което беше необходимо на различни групи войници, за да пресекат моста, докато не получих точна оценка. По часовника ми тичаха цифри, накрая настъпи моментът, когато изпънах рамене по военному и бодро тръгнах напред.