Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 49

Тази стена беше необходима и макар вниманието към моята особа да ме ласкаеше, стената все едно не ми харесваше. Тя беше построена заради мен — за да не ме пусне вътре.

— Трябва да намеря някой тих хан.

— Гостилницата „Георг“, ето там — той силно примляска, — при това има прекрасен ейл, дори отличен.

— Тя става само за вас, а на мен ми е необходима до реката и да гледа към този мост.

— Знам такова място. „Шопар и дропла“, на Пикълхерин стрийт, в самото начало на Уайн Лайм, там също има прекрасен ейл.

Всяко отвратително питие според вкусовете на Люк беше прекрасно, щом съдържаше някакъв алкохол. Така или иначе „Шопар и дропла“ беше идеална за нас. Долнопробно заведение с напукана фирма над вратата, изобразяваща приготвили се за бой невероятни свиня и птица. Отзад имаше порутен пристан, където можеха да акостират жадните лодкари. Получих стая с прозорци към реката. Заведох коня си в конюшнята и заключих вратата с резето, след като се спазарих за наема, и разопаковах електронния телескоп. С негова помощ получих едра, ясна, подробна и не много радостна картина за града зад реката.

Беше обкръжен от десетметрова стена от здрави тухли и камък, несъмнено натъпкана с всякаква наблюдателна апаратура. Ако се опитам да проникна под или над нея, вероятно ще ме забележат. Трябваше да забравя за стената. Единствената гледка, която се откриваше от наблюдателния ми пост, беше противоположният край на Лондонбридж, и внимателно го изучих. Движението по моста беше бавно, защото всички бяха претърсвани най-щателно, преди да бъдат пуснати вътре. Отвеждаха хората един след друг през вратата вътре в помещението, построено в стената. Доколкото виждах, всички се връщаха, но какво щеше да стане с мен? Какво става там, вътре? Трябваше да изясня този въпрос. Долу е най-подходящото място за това.

Всички обичат щедрите хора, и аз станах такъв.

Едноокият стопанин успя да намери в мазето си бутилка сносен кларет за мен, като мърмореше и се подсмихваше под нос. Местните хора бяха повече от доволни, поглъщайки кана след кана ейл. Тези съдове бяха направени от кожа, импрегнирани с катран, който добавяше към букета определена пикантност, но потребителят явно не възразяваше. Най-добрият ми информатор беше говедар с четинеста брада, на име Куини. Той беше един от тези, които караха говедата от фермите към кланиците, а също така помагаше на касапите в кървавите им дела. Както можете да се досетите, чувствителността му не беше от най-силните, което не можеше да се каже за способността му да пие. Напивайки се, той си развързваше езика, а аз поглъщах всяка негова дума. Влизаше и излизаше от Лондон всеки ден и като отделях парченце по парченце необходимата ми информация от потока цинизми и ругатни, постепенно си съставих точна, както се надявах, представа за процедурата на пропуска.

Имаше обиск, това и сам можех да видя през прозореца, понякога щателен, понякога повърхностен. Но една част от този ред никога не се променяше.

Всеки, който влизаше в града, трябваше да пъхне ръката си в стената на караулното помещение. Нищо повече. Просто да я пъхне. Нищо да не пипа, просто да я пъхне вътре до китката и отново да я измъкне.