Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 47

— Никога не сте ме виждали преди и вероятно никога повече няма да ме видите, но мога да ви окажа финансова помощ за купуването на оръжия, подкупването на войници, помощи за затворниците. Защо според вас днес нападнах тези войници — пред всички? — попитах, като се подчиних на внезапен импулс.

— Кажете ни — отговори Брюстър.

— За да се срещна с вас.

Бавно огледах учудените им лица.

— По всички части на света има лоялни англичани, които ненавиждат завоевателите и ще се борят, за да ги изхвърлят от тези зелени брегове. Но как да ги намерим и да им помогнем? Току-що ви показах единия начин — и ви снабдих с оръжие. Сега ще ви дам и злато за продължаване на борбата. Така, както аз ви се доверявам, така и вие трябва да ми се доверите. Ще имате достатъчно злато и ако пожелаете, ще можете да се измъкнете оттук и щастливо да изживеете живота си на някое друго място. Но мисля, че няма да го направите. Рискувахте живота си заради тези пушки и ще постъпите достойно. Ще ви дам златото и ще си отида. Вярвам ви… — и млъкнах, като им предоставих възможността сами да завършат фразата.

— Според мен всичко е правилно, Брюстър — каза един от мъжете.

— Според мен също — подкрепи го друг. — Дай да вземем златото.

— Ще взема златото, ако има какво да се вземе — каза Брюстър, като свали ножа, но си остана подозрителен. — Може би всичко това е лъжа.

— Може би — бързо казах аз, преди той да започне да къса кончето на съшитата ми история, — но не е така. И при това няма никакво значение. Днес през нощта ще видите как заминавам и повече никога няма да се срещнем.

— Златото — каза моят страж.

— Дайте да го погледнем — каза неохотно Брюстър. Блъфът ми успя. Сега се хвана.

Възможно най-старателно отворих сандъка, в бъбреците ми се опираше пушка. Злато имах. Това беше единствената правдива част на разказа ми. То лежеше разпределено в множество малки кожени кесийки, предназначени за финансиране на действията ми. Което и започна сега. Извадих една и тържествено я предадох на Брюстър.

Той изсипа на дланта си няколко блестящи парченца и всички ги зяпнаха. Аз продължавах да ги притискам:

— Как да стигна до Лондон? По реката ли?

— По всички шлюзове на Темза има часови — отговори Брюстър, като все още продължаваше да гледа златния пясък в дланта си. — Няма да стигнете по-далеч от Ейбингтън. Само с коне, по околните пътища.

— Не познавам околните пътища. Необходими са ми два коня и някой, който да ме води. Както знаете, мога да платя.

— Ще ви заведе Люк — каза той, вдигайки най-накрая поглед. — Преди е бил превозвач на камъни, ще ви заведе само до стените. Французчетата са прекалено много, по-нататък продължавайте сам.

— Отлично.

И така, Лондон е окупиран. А останалата Англия?

Брюстър излезе, за да се погрижи за конете, а Гай извади малко груб хляб и сирене, а също така и ейл, който се оказа доста приемлив. Заговорихме се, по-точно говореше той, а аз слушах, като само от време на време вмъквах по някоя дума. Опасявах се да задавам каквито и да е въпроси от страх да не демонстрирам почти пълното си невежество. Но картината постепенно започна да се прояснява. Англия беше напълно окупирана и умиротворена, така е вече от няколко години. Точно колко — не беше ясно, макар борбата все още да продължаваше в Шотландия. Спомените за нахлуването бяха мрачни. Имаше някакво огромно оръдие, което е причинявало ужасни разрушения, единствена битка, в която е била унищожена ескадрата на Канала. Зад всичко това чувствах Неговото раздвоено копито. Историята се пишеше отново.