Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 46

— Разотивайте се по домовете си! Сега ще дойдат жабите и ще ви избият. И на никого нито дума за това. Ако не искате да увиснете на градската врата.

Възбудата се смени със страх и народът започна бързо да се разотива. Само двама човека се промъкваха през оредяващата тълпа, защото искаха да вземат разхвърляното вътре оръжие. Приспивателният газ вече се разсея, затова не им попречих. Първият, приближавайки се до мен, повдигна два пръста към шапката си.

— Отлично направено, сър, но трябва по-бързо да се махате, защото някой може да е чул изстрелите.

— Къде да отида? Никога през живота си не съм бил в Оксфорд.

Той бързо ме огледа от главата до петите, както и аз него. И взе решение.

— Елате с нас.

И много навреме. Защото, когато ние, натоварени с оръжията, се вмъкнахме в странична уличка, вече чувах тежките стъпки на маршируващи по моста ботуши. Но спътниците ми бяха местни жители, знаеха всички завои и преходни дворове и доколкото можех да съдя, почти нищо не ни заплашваше. Тичахме в пълно мълчание почти час, докато не стигнахме голям хамбар, който очевидно беше нашето местоназначение. Влязох след останалите и оставих сандъка си на пода. Когато са изправих, мъжете, носещи оръжията, хванаха ръцете ми, а човекът в кожените дрехи допря до гърлото ми изключително остър нож.

— Кой сте вие? — попита той.

— Казвам се Браун. Джон Браун. От Америка. А вие как се казвате?

— Брюстър — след това продължи, без да променя тона. — Как смятате, защо да не ви убием като шпионин?

Спокойно се усмихнах, за да му покажа колко глупава е тази мисъл. Но вътрешно не бях съвсем спокоен. Шпионин? Защо пък не? Какво мога да отговоря? Мисли бързо, Джим, ножът убива толкова сигурно, колкото и атомната бомба. Какво ми е известно? Френските войници окупират Оксфорд. Това значи, че те са стъпили в Англия и са я завзели, или част от нея. Съществува съпротива на това нашествие и хората, които ме държат, са доказателство за това.

— Изпълнявам секретна задача тук — това винаги е полезно. Ножът продължаваше да е притиснат до гърлото ми. — Америка, както знаете, поддържа каузата ви.

— Америка помага на французите. Така каза вашият Бенджамин Франклин.

— Да, разбира се, мистър Франклин носи огромна отговорност. Франция е прекалено силна, за да се борим сега с нея, затова я поддържаме. Това е на повърхността, но има хора като мен, които ви идват на помощ.

— Как ще го докажете?

— Какво мога да направя? Документите могат да се подправят. При това е смъртно опасно да се носят и вие не бихте им повярвали. Но имам нещо, което говори само за себе си. Отивам в Лондон, за да го доставя на определените хора.

— На кого? — ножът едва-едва се помръдна.

— Няма да ви кажа. Но по цяла Англия има хора като вас, хора, които искат да махнат ярема на тираните. Свързахме се с някои от тези групи. И в мен е доказателството, за което говорех.

— И какво е то?

— Злато.

Това — напълно вероятно — ги обърка. Почувствах как хватката върху ръцете ми отслабна. И започнах да доразвивам успеха си.