Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 43

Дзън! Доста неприятно беше, когато спиралата се разви и ме понесе в миналото, а енергията й се разсея в бъдещето. Интересно теоретично положение, което в настоящия момент изобщо не ме интересуваше. По неизвестни причини това пътешествие раздразни стомаха ми много по-силно, отколкото предишното, и бях зает с това да се убеждавам, че съвсем не е уместно да се драйфа в скафандъра.

Като се справих с това, разбрах, че усещането за падане се дължеше на факта, че наистина падах. Така че отворих очи и се видях сред проливен дъжд. Съвсем недалеч в гората смътно се очертаваха стремително приближаващи се мокри поля и изглеждащи много бодливи дървета.

След няколко мига паническа борба с управлението на гравитатора можах да го включа на пълна мощност. Ремъците запращяха и застенаха от внезапното ускорение. Аз също запращях и застенах. Започна да ми се струва, че коланите прорязват тялото ми и че костите ми също няма да издържат дълго… Искрено очаквах да видя как краката и ръцете ми ще се откъснат и ще излетят, когато се набутах в тънките клони на очакващо ме дърво, отскочих по-силно от него и пльоснах на земята. Изглежда гравитаторът си работеше на пълна мощност и щом затревеният склон спря падането ми, отново полетях — този път нагоре и отново се блъснах в същия клон, прелетях над короната на дървото, като отнесох със себе си множество клончета и пръчици. Отново си поиграх с управлението и се постарах да направя приземяването по-удачно. Пикирах надолу, този път покрай дървото, паднах като парцал на тревата и останах да лежа на нея.

— Чудесно приземяване, Джим — изстенах аз, опипвайки се за счупени кости. — Трябвало е да работиш в цирка.

Бях натъртен, но цял — разбрах го след като едно болкоуспокояващо хапче проясни главата ми и притъпи нервните ми окончания. Със закъснение се огледах наоколо за свидетели на приземяването ми, но през дъжда не видях жива душа или следи от човешко пребиваване. На съседното поле пасяха няколко крави, които не се бяха разтревожили от драматичното ми появяване. И така, пристигнах.

„На работа“ — заповядах си аз. И започнах да разтоварвам багажа си под прикритието на голямото дърво. Първото нещо, което свалих, беше изобретеният и оборудван от мен контейнер. Той се разтвори и се събра в кожен сандък, обкован с месинг, характерен за този период. Всичко останало, включително гравитатора и скафандъра, точно се събираха в него. По времето, когато го натоварих и заключих, дъждът спря и слабото слънце започна с мъка да се промъква през облаците. Успях да определя по височината му, че вече бе средата на деня. Имам достатъчно време, за да си намеря убежище до падането на тъмнината. Но в каква посока? Прокараната през пасбището на кравите пътека трябваше да води някъде. Прехвърлих се през наклонения жив плет, за да се добера до нея, и тръгнах надолу по хълма. Кравите ме фиксираха кръглите си очи, без да ми обръщат абсолютно никакво внимание иначе. Това бяха големи животни, познати ми само по снимки, и се опитах да си спомня всичко за буйния им нрав. Тези зверове очевидно също не помнеха за него и съвсем не ме тревожеха, докато ходех по пътя със сандъка на рамо, напред към този свят. Пътеката ме изведе до преход, който излизаше на междуселски път. Не е лошо. Прехвърлих се на него и точно мислех коя посока да избера, когато приближаваща се допотопна каруца оповести присъствието си със силно скърцане и вълна зловоние, донесено от вятъра. Скоро и самата тя се появи в полезрението ми със силен тропот. Дървена реликва на две колела, теглена от кльощав кон и пълна догоре със субстанция, която, както научих по-късно, се наричаше оборски тор — естествен тор, високо ценен поради полезното му въздействие върху посевите и заради това, че от него добиват една от жизнено важните съставки на оръжейния барут — селитрата. Водачът на тази каруца, селянин, който имаше доста занемарен вид, с безформени дрехи, пътуваше върху разположената отпред платформа. Стъпих на пътя и вдигнах ръка. Той дръпна няколко ремъка, които управляваха теглещото животно, и цялото съоръжение спря със стон. Селянинът ме погледна отгоре, дъвчейки празните си венци — спомен за отдавна изчезнали зъби. След това се изпъна и докосна с костеливите си пръсти челото. Бях чел за този жест, който представляваше част от отношението на нисшите класи към висшите, и разбрах, че правилно съм избрал костюма си.