Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 42

— Мис Кийпър, напишете си чек за четириседмична заплата. Уволнена сте.

— Не ви ли харесва работата ми?

— Работихте както трябва, но поради лошо управление тази фирма фалира. Заминавам зад граница, за да се спася от кредиторите.

— О-о-о, колко жалко.

— Благодаря ви за съчувствието. Дайте да подпиша чека…

Стиснахме си ръце и я изпратих навън. Наемът беше платен предварително за един месец. Нямах нищо против това собственикът да получи оставеното от мен оборудване, но вече нямах никакво доверие на апаратурата за темпорална спирала, която ще продължи да действа след заминаването ми. С времето и така скофтихме прекалено много. Нямах ни най-малко желание да въвеждам в тази игра нови участници.

Да се напъхам в скафандъра с всичките си допотопни дрехи се оказа много трудно и в края на краищата ми се наложи да сваля обувките и мундира и да ги завържа отвън, заедно с останалото снаряжение. Завлякох се до пулта за управление и събрах мислите си, за да взема окончателно решение. Знаех къде искам да пристигна и следвайки инструкциите на Койцу, вече въведох в машината необходимите координати. Лондон се изключваше. Ако имат някакви детектори, задължително ще засекат пристигането ми. Исках да се появя достатъчно далеч от географска гледна точка, за да не ме открият, но все пак достатъчно близко, за да не се измъчвам с дълго пътуване с примитивния транспорт на това време. Всичко, което прочетох за него, ме накара да се приготвя за най-лошото. И така, спрях се на долината на Темза, около Оксфорд. Масивът на Уинтърските хълмове ще бъде между мен и Лондон и техните здрави скали ще погълнат радарните и Z-лъчите, както и всички останали видове детекторни излъчвания. Когато пристигна, ще мога да отида в Лондон по вода, някъде около сто километра, а не по тогавашните отвратителни пътища.

Там и ще отида. А кога — вече е друг въпрос. Внимателно се загледах в старателно номерираните циферблати, като че ли можеха да ми отговорят нещо. Но те оставаха неми. В 1805 година има издигната темпорална бариера, така че по-рано не можех да пристигна. Самата 1805 година ми изглеждаше много като капан; в това време ще бъдат готови, бдителни и ще ме очакват. Затова трябваше да се появя по-късно. Но не много, иначе ще успеят да сторят цялото зло, което замислят. Е, какво пък, две години не са достатъчни за работата им, но достатъчно — поне така се надявах, — за да ги заваря неподготвени. Въздъхнах дълбоко, нагласих стрелките на 1807 година и натиснах активатора. След две минути апаратурата ще развие пълна мощност. С оловнотежки крака се добрах до блещукащата зелена примка на темпоралната спирала и докоснах показващия й се навън край.

Както и преди, нямаше никакви усещания, само сиянието, което ме обкръжаваше, направи останалата част от стаята едва видима. Двете минути приличаха повече на два часа, макар часовникът ми да показваше, че до скока има повече от петнайсет секунди. Този път стиснах очи, защото си спомних неприятните усещания от предишния ми времеви скок. Когато спиралата се освободи и ме изхвърли назад във времето, бях напрегнат, развълнуван и сляп.