Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 38

Продължаваше да ми върви. Едва се измъкнах на пътя, водещ на север, когато към мен се приближи подобна на бръмбар кола с високи колела. С универсален жест вдигнах палец. Отговорът беше скърцане на спирачки. Сега видях, че на задната седалка седяха двама загорели от слънцето млади хора, чиито дрехи бяха в по-голям безпорядък от моите. Помислих си, че сигурно модата е такава. Може би щяха ме вземат за свой.

— Човече, ами че ти си мокър — изкоментира единият, докато се качвах на задната седалка.

— Понапих се малко и реших да се поразходя по водата.

— Трябва някак да се опита — отговори шофьорът. Колата се понесе напред по пътя.

Не мина и минута и насреща ни със запалени фарове и рев на сирени преминаха два тромави черни седана. На броните им отстрани беше написано с големи букви… За да го преведа, почти не се изискваха лингвистични познания. Новите ми приятели, отказвайки предложението ми да се освежим, ме оставиха в деловата част на град Тихуан и бързо заминаха. Останах да седя на масичката пред кафето с голяма чаша текила, лимон и сол и осъзнах, че се бях спасил от старателно заложения капан.

А това действително беше капан. Сега, когато можех да се възстановя и добре да помисля, нещата станаха очевидни. Всички тези джипове и камиони не можеха да възникнат от нищото. Много съмнително беше някой да успее да събере такива сили за такъв кратък срок — дори да е задействала сигнализацията.

Крачка след крачка си припомних действията си и окончателно се убедих, че не съм могъл да я задействам.

Тогава как са разбрали какво е щяло да се случи?

Научили са, защото някакъв темпорален скакалец е прочел за това във вестниците, скочил е назад в миналото и е изпратил предупреждението. Почти очаквах такъв развой, макар това да не означаваше, че съм получил удовлетворение от него. Облизах солта от ръцете си, отпих от текилата и забих зъбите си в лимона. Тази комбинация си прогаряше път надолу по гърлото, докато на вкус изглеждаше просто възхитителна.

Той е жив. Унищожих организацията му в тази хубава 1975 от Рождество Христово година, но Той е тръгнал да твори по-големи и по-лоши подлости в друга епоха. Темпоралната война отново е в разгара си. Той и неговите луди искат да контролират цялата история и всички времена, и тази безумна идея напълно би могла да се увенчае с успех, защото те вече унищожиха Специалния Корпус на бъдещето, единствената организация за поддържане на реда, която може да ги спре. По-точно унищожиха целия Корпус, с изключение на мен. Скочих назад в миналото, за да ги унищожа и по този начин да пресъздам Корпуса по вероятните пътища на бъдещата история. Голяма задача. Изпълних я 99.9%. Останалата жизнено важна десета част от процента продължаваше да създава неприятности: чудовищният Той се измъкна от ръцете ми в края на темпоралната спирала, макар вече да беше добре натъпкан с дум-дум куршуми от пистолета ми. Сигурно имаше бронирани черва! Следващият път ще трябва да използвам нещо по-сериозно. Атомна бомба на поднос със закуската или нещо от този род.