Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 33

— Четох във вестниците — казах аз, — че когато военните молят за дотации, винаги закръгляват цифрите до следващия милион или милиард долари. Това ме възхищава.

— Да-да, сър — каза старшината, като щракаше с клавишите на сметачния апарат, явно без да се интересува нито от способността ми да чета, нито от коментарите ми по повод на пресата.

— Мисля, че ще ви бъде интересно. Така или иначе ми дойде на ум една мисъл. Парите трябва да се поделят. При такова свободно отношение към тях вие трябва да имате цял куп излишни — за мен. Затова и възнамерявам да ви застрелям, старшина.

Най-после това привлече вниманието му. Почаках докато челюстта му увисне, а очите едва не изскочиха от орбитите си, и натиснах спусъка на дългоцев пистолет. Той издаде звук подобен на „шуф“ и трепна в ръката ми, старшината простена и изчезна под бюрото.

Това отне само миг и останалите в стаята едва успяха да забележат, че става нещо нередно, когато се обърнах и застрелях всички един след друг. Прекрачих през натрупаните тела, подадох глава в задната стая и извиках:

— Хо-хо, капитан, ето ме и мен!

Той се обърна с гръб към сейфа, измърмори някакво морско проклятие и получи игла във врата си. Строполи се толкова бързо, колкото и останалите. Лекарството ми беше мощно — приспиваше моментално. От предната стая вече се чуваше хъркане. Заплатата беше налице: пачки шумолящи банкноти, акуратно разположени на множество подноси. Отворих сгъваемата си чанта и започнах да слагам в нея първата връзка благословено зелено. В този момент стъклото на прозореца се разлетя на парчета и към мен полетяха куршуми.

Само че не ги дочаках. Ако бяха стреляли през прозореца, вероятно щях да стана на решето от оловните куршуми, които толкова харесваха на хората от тази епоха. Това, че преди да открият огън, те счупиха стъклото, даде на отлично нагласените ми рефлекси части от секундата бонификация, необходима за работата, към която винаги бяха готови. Претърколих се и се дръпнах назад, като извадих от джоба си минибомби дори преди да докосна пода. Бомбите гръмнаха и започнаха да димят, въздухът моментално изгуби прозрачността си. След първите хвърлих още и стрелбата спря. Извивайки се на пода като змия, оставих между себе си и прозореца сейфа и започнах да тъпча чантите с пари, като работех опипом. Дори и да са ме открили, притиснали в ъгъла и да съм в смъртна опасност — това съвсем не бе повод да захвърля ограбеното. Щом съм тръгнал да се занимавам с тази работа, тя трябва да бъде поне заплатена.

Провлачвайки крака, пропълзях към първата кантора и вече минах вратата, когато отвън се раздаде рев на високоговорител.

— Знаем, че си вътре. Излизай и се предай, или ще те надупчим. Сградата е обкръжена — нямаш никакви шансове!

Димът около вратата проредя и като станах в тъмнината, видях, че гласът казваше истината. Там стояха камиони, вероятно пълни с безжалостни и добре въоръжени полицаи. И още джипове с поставени отзад едрокалибрени леки картечници.

Напълно достоен комитет за посрещане.

— Няма да ме имате жив, мишки! — извиках аз, като разхвърлях около себе си като сеяч във всички посоки димни и светлинни бомби, а заедно с това и една по-голяма взривна граната, която свали част от задната стена. Под прикритието на цялата тази суматоха пропълзях към спящия старшина и свалих китела му. Старшината бе служил доста дълго, така че куртката му имаше повече нашивки, отколкото тигърът — ивици. Захвърлих настрани своя кител, облякох взетия от спящия, след това размених и шапките. Тези хора отвън ми бяха поставили очевидно хитър капан, а това означаваше, че знаят значително повече за мен, отколкото би ми се искало. Но все пак тяхното знание можеше да се обърне срещу тях с бързата смяна на чина ми. Хвърлих още няколко бомби, пъхнах пистолета в джоба си, взех двете чанти и отворих предната врата.