Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 30

Прониза ме остра болка и едва появявайки се, изчезна, погълната от наркотиците, убиващи нервната чувствителност и помагащи да се понесе действието на други ингредиенти. Това беше дяволска отвара, приготвено от медиците на Корпуса по мое предложение. Преди са го изпитвали само в малки дози на опитни животни. Тук влизаха всички открити някога стимулатори, включващи нов клас синергатори — сложни химични съединения, които позволяваха на човешкото тяло да разкрие феноменалните си резерви от естествени сили, за които са знаели отдавна, но са смятали за невъзможно да се използват.

Времето се ускори и хората, надвиснали над мен, се задвижиха по-бавно. Като видях това, почаках още няколко секунди, за да подейства напълно лекарството, а след това протегнах ръце. Макар че всички добре сложени мъже се нахвърлиха върху мен, това нямаше значение.

Без да чувствам тежестта им и дори без да прилагам особени усилия, откъснах двама от пода и ударих челата им, преди да ги запокитя в третия, което стоеше на другия край на масата. Те се сблъскаха и падайки, се затъркаляха. Лицата им бяха изкривени от ужасна смес от болка и ужас. Все още падаха, когато седнах и хванах дебелите метални менгемета, притискащи краката ми към масата и ги изтръгнах от корен. Това ми се стори най-простото нещо. Изглежда съм причинил някаква вреда на пръстите си, но отбелязах това само като малък, незначителен епизод. В стаята оставаха още два човека и те все още се обръщаха към мен, защото борбата с първите трима отне само няколко мига. Като по ноти. Видях ги все още неподготвени — единият с наполовина извадено оръжие — хвърлих се напред, подарявайки на всеки по юмрук, съборих двамата и ги хвърлих върху въргалящата се купчина — при тримата им колеги. Бяха петима и не можех да си позволя никакво снизхождение по отношение на тях, дори и да исках. Сега, когато ръцете ми не бяха съвсем в ред, удрях с крака, докато в купчината не замря всяко движение, и едва тогава дадох възможност на студения разум да си пробие път през бясната ярост.

А сега какво? Да бягам. От собствените ми дрехи бяха останали само парцали и аз безжалостно ги скъсах. Мъчителите ми бяха облечени в бяло и изгубих известно време да разкопчея всички тези странни закопчалки и да се облека в най-малко изцапаната униформа.

На челото ми имаше рана, която старателно бинтовах — след това забинтовах и китките си. Никой не ми попречи, пък и това не отне много време. Свърших, излязох и забързах по коридора, по който съвсем неотдавна ме влачеха. Зданието бръмчеше като разтревожен кошер и всички, които срещах, изглеждаха прекалено заети, за да ми обръщат внимание. Дори във вестибюла, където около снаряжението ми, сложено за оглед на голяма маса, се роеше маса народ, никой не се заинтересува от мен. Ако имах време, щях да се посмея на това.

Внимателно, без да тревожа никого, се приближих до масата и активирах връзка газови бомби, задържах дишането си, докато не сложих носовите филтри. Газът действа много бързо и дори тези, които видяха какво правя, не успяха да предупредят никого, преди да паднат. Въздухът се превърна в дим от струпването на газ, взех гауспистолета си и отворих огромната врата в съседната стая.